Оставих свитъка, който се бях опитвал да чета. Имаше ли смисъл да търся информация за Праотците? Искрен щеше да открие каквото можеше да се открие. Отпуснах се на леглото и се загледах в тавана. Макар да бях неподвижен, в мен нямаше покой. Връзката ми с Искрен бе като кука в плътта ми — сигурно така се чувстваха уловените риби, когато се мятаха на въдицата. Връзките ми с Нощни очи бяха на по-дълбоко, по-фино равнище, но той също постоянно присъстваше в мен — зелени очи, пламтящи в някое мое тъмно кътче. Тези мои части никога не спяха, никога не почиваха. И това постоянно напрежение започваше да си казва думата.
Часове по-късно свещите и огънят догаряха. Промяната във въздуха ми показа, че Сенч е отворил безшумната си врата. Станах и се качих при него. Гневът ми растеше с всяка стъпка по ветровитото стълбище. Не онзи гняв, който води до размяна на удари между мъже. Този гняв караше човек да се откаже от всичко, просто да заяви:
— Повече не мога така.
— Как не можеш? — попита ме Сенч и вдигна поглед от сместа, която счукваше на лекьосаната каменна маса. В гласа му се долавяше искрена загриженост. Това ме накара да спра и да погледна човека, към когото се бях обърнал. Висок, мършав стар убиец. Със сипаничаво лице. И почти съвсем бяла коса. Облечен в познатия ми сив вълнен кафтан, винаги с лекета или дупчици от изгаряния. Зачудих се колко души е убил за своя крал само след една изречена дума или кимване на Умен. Бе убивал, без да възразява, верен на клетвата си. И въпреки всичко това той беше добър човек. Изведнъж ми се прииска да задам един въпрос, по-неотложен от отговора на неговия.
— Сенч, някога убивал ли си човек заради себе си? — попитах го.
Той се сепна.
— Заради себе си ли?
— Да.
— За да защитя живота си ли?
— Да. Нямам предвид по кралска работа. Убивал ли си човек, за да… за да облекчиш живота си?
Сенч изсумтя.
— Не, разбира се. — Изгледа ме странно.
— Защо — не се отказвах аз.
Той сякаш не вярваше на ушите си.
— Човек не убива просто за облекчение. Това се нарича убийство, момко.
— Освен ако не го правиш за своя крал.
— Освен ако не го правиш за своя крал — съгласи се Сенч.
— Има ли някаква разлика? Ако го направиш за себе си или за Умен?
Той въздъхна и остави сместа, която правеше. Заобиколи масата и седна на високото столче.
— Спомням си, че и аз съм задавал тези въпроси. Но на себе си, защото когато бях на твоята възраст, моят наставник вече си беше отишъл. — Сенч твърдо срещна погледа ми. — Всичко се свежда до вяра, момко. Вярваш ли в своя крал? Той трябва да е за теб нещо повече от брат ти или дядо ти. Трябва да е нещо повече от добрия стар Умен или прекрасния честен Искрен. Трябва да е „Кралят“. Сърцето на кралството, главината на колелото. Ако е такъв и ако вярваш, че Шестте херцогства си струват да бъдат запазени, че кралското правосъдие спомага за добруването на народа, тогава добре.
— Значи можеш да убиваш за него.
— Точно така.
— Някога убивал ли си против волята си?
— Тази вечер имаш много въпроси — тихо каза той.
— Може би твърде дълго си ме оставил сам, за да ги измисля. Когато се срещахме почти всяка нощ, разговаряхме и постоянно бях зает, не мислех толкова много. Но сега мисля.
Сенч бавно кимна.
— Мисленето не винаги… успокоява. Винаги е полезно, но не винаги успокоява. Да. Убивал съм против волята си. Въпросът пак се свежда до вяра. Трябваше да повярвам, че хората, които ми заповядват, знаят повече от мен и са по-мъдри в мащабните неща.
Дълго мълчах. Сенч започна да се отпуска.
— Влез. Не стой на течението. Хайде да изпием заедно по чаша вино, а после трябва да поговорим за…
— Някога убивал ли си само въз основа на собственото си решение? За благото на кралството?
Известно време той ме гледаше навъсено. Накрая сведе очи към ръцете си и потърка восъчнобелите си длани.
— Аз не взимам тези решения. — Сенч рязко вдигна поглед. — Никога не съм приемал това бреме, нито съм го желал. Това не е наша работа, момко. Тези решения взима кралят.