— Не ми викай „момко“. — Сам се изненадах от думите си. — Аз съм Фицрицарин.
— С ударение върху първата част от името — сурово отбеляза Сенч. — Ти си незаконен син на човек, който се отказа да стане крал. Абдикира. И с тази абдикация се спаси от взимането на решения. Ти не си крал, Фиц, нито син на истински крал. Ние сме убийци.
— Защо стоим безучастно, докато отравят краля? — директно го попитах аз. — И двамата го виждаме. Съблазняват го да взима билки, които го лишават от ума му, и докато не е в състояние да разсъждава, го съблазняват да взима други, които го правят още по-глупав. Известен ни е непосредственият източник, а подозирам кой е и истинският. И все пак със скръстени ръце гледаме как чезне и става все по-слаб. Защо? Къде е вярата?
Думите му ме пронизаха като ножове.
— Не зная къде е твоята вяра. Мислех, че вярваш в мен. Че зная повече от теб и че съм верен на своя крал.
Беше мой ред да сведа очи. След малко бавно прекосих стаята до шкафа, в който Сенч държеше виното и чашите, свалих една табла и внимателно напълних две чаши. Занесох таблата на масичката до огнището. И се настаних на плочите пред огъня, както правех от дълги години. Скоро учителят ми зае мястото си на мекия стол, взе чашата си и отпи.
— Миналата година не беше лека и за двама ни.
— Ти почти не ме викаше. И когато се срещахме, беше пълен с тайни. — Опитах се да не говоря обвинително, ала не успях.
Сенч мрачно се засмя.
— И това те дразни, понеже си страшно открит и спонтанен, а? — Той отново се засмя, без да обръща внимание на обиденото ми изражение. После отпи от виното и ме погледна. Смехът продължаваше да танцува в тъмните му очи.
— Не ми се зъби, момко. Не съм очаквал от теб нищо, което да не ми поискаш в двоен размер. Че и в повече. Защото знам, че учителят има известно право да очаква доверие от ученика си.
— Аз имам доверие в теб — след кратък размисъл отвърнах аз. — И си прав. Аз също пазя своите тайни и очаквах да ми се довериш, че няма да те изложа. Но моите тайни не те ограничават, както твоите — мен. Всеки път щом посещавам покоите на краля, виждам какво му причиняват отровите на Уолас. Искам да убия Уолас и да върна ума на краля. И после искам да… да довърша задачата. Искам да премахна източника на отровите.
— Значи искаш да ме убиеш, така ли?
Все едно ме заляха със студена вода.
— Ти ли си източникът на отровите, които Уолас дава на краля? — Бях убеден, че нещо не съм разбрал.
Сенч бавно кимна.
— На някои. Навярно онези, срещу които най-силно възразяваш.
Сърцето ми се сви.
— Но защо, Сенч?
Той ме погледна и стисна устни. След миг отвори уста и тихо отвърна:
— Тайните на един крал принадлежат единствено на краля. Те не са мои, за да ти ги издам, независимо дали смятам, че мога да ти се доверя. Но ако използваш ума си, както съм те учил, ще узнаеш моите тайни. Защото аз не ги крия от теб. А от моята тайна можеш да изведеш много неща.
Обърнах се да разпаля огъня.
— Страшно съм уморен, Сенч. Прекалено съм уморен, за да играя игрички. Не може ли просто да ми кажеш?
— Мога, разбира се. Но така ще изложа на опасност обещанието, което съм дал на своя крал. Дори това, което правя, е достатъчно опасно.
— Ти цепиш косъма на две! — гневно възкликнах аз.
— Може би. Но космите са си мои и ще ги цепя — отвърна Сенч.
Вбеси ме самото му хладнокръвие. Яростно поклатих глава и за малко оставих настрани тази загадка. После попитах:
— Защо ме повика тази нощ?
Зад спокойствието в очите му пробяга сянка на обида.
— Може би просто за да те видя. Може би, за да ти попреча да направиш нещо глупаво и със сериозни последици. Зная, че това, което става в момента, безкрайно те измъчва. Уверявам те, споделям твоите опасения. Но засега трябва да продължим по установените си пътища. С вяра. Естествено, ти вярваш, че Искрен ще се завърне до пролетта и ще сложи всичко в ред.
— Не зная — неохотно признах аз. — Смаях се, когато тръгна на този смешен поход. Трябваше да остане тук и да продължи с първоначалния си план. Както е започнал Славен, докато Искрен се върне, половината му кралство ще е доведено до просяшка тояга.
Сенч ме погледна в очите.
— „Неговото“ кралство е все още кралството на Умен. Забрави ли? Може би той вярва, че баща му ще го опази непокътнато.
— Струва ми се, че крал Умен не може да опази и себе си, Сенч. Виждал ли си го напоследък?
Сенч отново стисна устни.
— Да — отсечено отвърна той. — Виждам го, когато не го вижда никой друг. Казвам ти, че той не е безсилният идиот, за какъвто, изглежда, го смяташ.
Бавно поклатих глава.
— Ако го беше видял тази вечер, щеше да споделиш безпокойството ми.