— А защо смяташ, че не съм? — най-после се ядоса той. Нямах желание да разгневявам стареца. Ала сякаш всичко се получаваше наопаки, каквото и да кажех. Насилих се да замълча и отпих от виното си. И вперих очи в огъня.
— Верни ли са слуховете за Вътрешните острови? — попитах накрая. Отново владеех гласа си.
Сенч въздъхна и разтърка очи с костеливите си пръсти.
— Както във всички слухове, и в този има зрънце истина. Може би е вярно, че пиратите са установили база там. Не сме сигурни. Определено не сме им отстъпвали Вътрешните острови. Както сам отбеляза, щом завладеят Вътрешните острови, те ще опустошават крайбрежието ни и зиме, и лете.
— Принц Славен, изглежда, смята, че могат да бъдат купени. Че истинското им желание са онези острови и част от беърнския бряг. — Макар и с усилие, успях да произнеса името на принца.
— Мнозина се надяват, че като кажат нещо, то ще се сбъдне — отвърна Сенч. — Дори когато би трябвало да знаят обратното.
— Какво според теб искат пиратите?
Сенч се загледа в огъня.
— Виж, това е загадка. Какво искат пиратите ли? Проблемът е в начина ни на мислене, Фиц. Ние смятаме, че ни нападат, защото искат нещо от нас. Но ако искаха нещо, със сигурност вече щяха да са ни го казали. Те знаят какви щети ни нанасят. Трябва да са наясно, че най-малкото ще обмислим исканията им. Но те не искат нищо. Просто продължават да ни нападат.
— Това е абсурдно — довърших мисълта му вместо него.
— Не така, както го схващаме ние — поправи ме Сенч. — Ами ако е грешно изходното ни предположение?
Просто го зяпнах.
— Ами ако не искат нищо, освен онова, което вече имат? Държава от жертви. Градове, които да опустошават, села, които да палят, хора, които да измъчват. Ами ако нямат друга цел?
— Това е безумно — бавно отвърнах аз.
— Може би. Но ако е така?
— Тогава нищо няма да ги спре. Просто трябва да ги унищожим.
Той кимна.
— Развий тази мисъл.
— Ние нямаме достатъчно кораби дори за да ги забавим. — Замислих се за момент. — Най-добре да се надяваме митовете за Праотците да са верни. Защото ми се струва, че те или нещо като тях са единствената ни надежда.
Сенч бавно кимна.
— Точно така. Виждаш ли защо одобрявам постъпката на Искрен?
— Защото е единствената ни надежда за спасение.
Дълго седяхме и мълчаливо се взирахме в огъня. Когато накрая се прибрах в стаята си, сънувах кошмари, че Искрен е нападнат и се сражава за живота си, докато аз стоя отстрани и гледам. Не можех да убия нито един от враговете му, защото моят крал не ми бе заповядал.
След дванадесет дни пристигна херцог Жилав Беърнски. Дойде по крайбрежния път начело на достатъчно голяма свита, за да е внушителна, без да представлява открита заплаха. До него яздеха дъщерите му, освен най-голямата, която бе останала да направи всичко, каквото може, за Брод. Прекарах по-голямата част от ранния следобед в конюшнята и после в стаята на стражниците, заслушан в разговорите на по-нископоставените членове на свитата му. Хендс се погрижи да има място за животните им и както винаги, нашите кухни и казарми се проявиха с гостоприемството си. И все пак хората от Беърнс говореха открито за видяното в Брод и че молбите им за помощ са останали без отговор. Нашите ратници се срамуваха, защото нямаше какво да им отговорят, за да защитят крал Умен. А когато не е в състояние да защити стореното от командира си, воинът или трябва да се съгласи с критиката, или да намери друга област, в която да прояви несъгласието си. Така че постоянно имаше юмручни схватки между беърнските и бъкипските ратници, изолирани случаи с тривиални поводи. Бъкипската дисциплина обикновено не допускаше такива неща, затова те бяха още по-обезпокоителни. Това ми подсказваше за смута, обзел собствената ни войска.
Грижливо се облякох за вечеря. Не бях сигурен с кого може да се сблъскам и какво може да очакват от мен. През деня на два пъти бях зърнал Мигновена и винаги успявах да се измъкна, преди да ме забележи. Сега не беше моментът да оскърбявам никого от Беърнс, но не желаех и да я окуражавам. Можех да си спестя безпокойството. Озовах се седнал в края на масата сред дребните благородници, при това по-младите. Прекарах неловка вечер. Няколко от момичетата на масата се опитаха да флиртуват. Това бе ново преживяване за мен и не ми допадна. Накара ме да осъзная точно колко голям е станал бъкипският двор тази зима. Повечето новодошли бяха от Вътрешните херцогства и чакаха за огризки от чинията на Славен, но както можеше да се съди по тези млади жени, те се стремяха и към политическо влияние. Опитите да следя несполучливите им духовитости и учтиво да им отвръщам не ми позволяваше да внимавам какво става на високата маса. Там беше крал Умен, седнал между престолонаследницата Кетрикен и принц Славен. Най-близо до тях бяха херцог Жилав и неговите дъщери Мигновена и Вяра. На останалите места бяха настанени фаворитите на Славен. Сред най-видните бяха херцог Таран Тилтски, неговата лейди Спокойствие и техните двама синове. Присъстваше и братовчедът на Славен, лорд Ясен — младият наследник на херцог Фароу беше нов в двора.