— Не чакахме да пристигнеш преди пролетта, драги — заяви грубоватият стар войник. — А и чухме слухове, че ако изобщо се добереш дотук, вече няма да си същият. Но както виждам, нищо ти няма. Малко си поизмръзнал, носиш някакви чудновати дрехи и имаш един-два белега в повече, това е. Разправяха, че си бил тежко ранен, а Копелдака едва не умрял. От болест или отрова, тъй казваха.
Бърич се разсмя и разпери ръце, за да видят всички планинските му дрехи. За момент сякаш го зърнах през техните очи. Нищо чудно, че младокът не го бе познал с тия червено-жълти плетени панталони, шареното наметало и гамашите. Но повече ме интересуваха слуховете.
— Кой е казал, че Копелдака ще умре? — попитах аз.
— А кой пита? — отвърна Топор.
Взря се в дрехите ми, после ме погледна в очите… и не ме позна. Но когато се поизправих на коня, старият войник трепна. До ден-днешен съм убеден, че първо позна Сажда и чак след това мен. Беше потресен.
— Фиц? На вейка си станал. Изглеждаш така, сякаш те е газила кървавата чума.
За пръв път разбрах колко ужасно изглеждам за онези, които ме познаваха.
— Кой каза, че съм бил болен или отровен? — тихо повторих.
Топор прехапа устни и се озърна през рамо.
— А, никой. Нали знаеш как става. Когато не пристигна с останалите, някои хора взеха да предполагат едно-друго и накрая мълвата плъзна. Слухове, клюки. Просто се чудехме защо не си идваш. Всъщност никой не вярваше на тия приказки. Толкова слухове сме измислили, че вече нищо не приемаме на вяра. Само се чудехме защо те няма и къде са Бърич и Хендс.
Усети, че е почнал да се повтаря, и млъкна под настоятелния ми поглед. Оставих мълчанието да се проточи, за да покажа, че не смятам да отговарям на въпроси. После небрежно свих рамене.
— Няма нищо, Топор. Но можеш да кажеш на всички, че Копелдака е жив и здрав. Би трябвало да ви е ясно, че щом съм с Бърич, не ме лови нито болест, нито отрова. Жив съм, само дето малко приличам на труп.
— Ох, момчето ми. Не исках да те засегна. Просто…
— Казах ти вече, няма нищо. Забрави.
— Добре, сър — кимна Топор.
Аз също кимнах и като завъртях глава, видях, че Бърич ме гледа странно. Същата изненада видях и на лицето на Хендс. Не разбирах каква е причината.
— Е, лека нощ, сержанте. И недей да се караш на момчето. Право е, че спира пред портата разни съмнителни типове.
— Да, сър. Лека нощ, сър.
Топор козирува вдървено, тежката дървена порта се отвори и влязохме в крепостта. Сажда вдигна глава и малко се ободри. Зад мен конят на Хендс изцвили, а този на Бърич изпръхтя. Никога не бях подозирал, че пътят от крепостната стена до конюшнята е толкова дълъг. Когато Хендс скочи от седлото, Бърич ме дръпна настрани за ръкава. Хендс поздрави съненото конярче, което дойде да ни посрещне с фенер.
— Доста време бяхме в Планинското кралство, Фиц — предупреди ме тихичко Бърич. — Там никой не се интересува от потекло. Но сега сме си у дома. Тук синът на Рицарин не е принц, а копеле.
Откровените му думи ме жегнаха.
— Знам. Знам го, откакто се помня. Цял живот с тази мисъл живея.
— Така е — призна той. На лицето му се изписа странна смес от гордост и изненада. — Тогава защо искаш сержантът да ти докладва и раздаваш нареждания, сякаш си самият Рицарин? Направо не повярвах, като те чух как говориш. А ти дори не забеляза, че тия хора изведнъж се стегнаха. Просто ме измести и пое командването.
Лицето ми пламна. Наистина, в Планинското кралство всички се отнасяха към мен като към принц. Нима тъй бързо бях свикнал с това?
Бърич тихичко се изкиска на смущението ми, после отново стана сериозен.
— Фиц, трябва да си възвърнеш предишната предпазливост. Гледай надолу и недей да вириш глава като млад жребец. Славен ще сметне това за предизвикателство, а още не сме готови за сблъсък с него. Може би никога няма да бъдем готови.
Кимнах навъсено и сведох очи към разкаляния сняг по двора. Когато се срещнех със Сенч, старият убиец нямаше да е доволен от своя чирак. Щеше да ми поиска сметка. Не се съмнявах, че преди да ме повика, вече ще знае за случката пред портата.
— Не се помайвай, момче — прекъсна мислите ми Бърич. — Слизай.
Трепнах от резкия му глас и разбрах, че той също ще трябва да свикне отново с положението си в Бъкип. От колко години бях негов подчинен в конюшнята? Час по-скоро трябваше да влезем в старите роли. Така щяхме да си спестим много клюки. Слязох от Сажда, хванах юздите и последвах Бърич в конюшнята.
Вътре беше спокойно и топло. Мракът на студената зимна нощ оставаше зад дебелите каменни стени. Чувствах се у дома сред жълтеникавата светлина на фенерите и равномерното конско дишане. Но с влизането на Бърич конюшнята се оживи. Всички коне и кучета надушиха миризмата му и се събудиха да го посрещнат. Старшият коняр се прибираше за радост на онези, които го познаваха най-добре. След малко две конярчета се лепнаха за нас и едно през друго взеха да ръсят новини за соколите, псетата и конете. Тук Бърич беше пълновластен господар. Той слушаше, попиваше всяка подробност, кимаше мъдро и от време на време прекъсваше разказа им с въпроси. Сдържаността му се пропука едва когато старата Лиска дотътри нозе да го посрещне. Той коленичи да я прегърне, а тя заподскача като малко кутре и се помъчи да го близне по лицето.