— Прав си. Добре тогава. Въпросът. О, сам се изненадвам, изчервявам се, наистина. Фицрицарин, направил ли си си свое копеленце?
Бавно се надигнах и го зяпнах. Той нито помръдна, нито мигна.
— Какво ме попита? — промълвих аз.
Той заговори тихо, почти извинително.
— Трябва да зная, Моли носи ли твое дете?
Скочих от леглото, сграбчих го за гърлото и го изправих. Замахнах с юмрук, после спрях, смаян от онова, което светлината на огъня разкриваше на лицето му.
— Удряй — тихо каза шутът. — Новите синини няма да си личат много върху старите. Мога незабелязано да обикалям още няколко дни.
Отдръпнах ръка. Странно, онова, което щях да извърша, сега ми се струваше невъобразимо чудовищно, след като установих, че го е направил някой друг. Веднага щом го пуснах, той се извърна от мен, сякаш се срамуваше от насиненото си и подуто лице. Може би бледността на кожата и крехката му костна структура правеха всичко това още по-ужасяващо. Като че ли някой го бе направил с дете. Приклекнах до огъня и се заех да го разпаля.
— Не успя достатъчно добре да го разгледаш, а? — кисело попита шутът. — Предупреждавам те, на по-светло няма да стане по-красиво.
— Седни на скрина ми и си съблечи ризата — наредих му аз. Той не помръдна. Не му обърнах внимание. Имах малко котле за чай. Сложих го на огъня. Запалих свещи и ги поставих на масата, после извадих малкото си скътани билки. Не пазех чак толкова много в стаята си — сега ми се искаше да разполагах с целия запас на Бърич, ала бях убеден, че ако изляза, за да сляза в конюшнята, когато се върна, шутът ще е изчезнал. Все пак тези, които имах, бяха главно за натъртвания и наранявания, каквито най-често получавах поради характера на другата си професия. Щяха да свършат работа.
Когато водата се стопли, напълних легена за миене и смачках вътре щедра доза билки. Намерих в скрина една омаляла ми риза и я разкъсах на ивици.
— Ела на светло. — Казах го като молба. Той се подчини, ала се движеше колебливо и плахо. За миг го погледнах, после го хванах за раменете и го накарах да седне на скрина. — Как се случи — ужасен от синините по лицето му, попитах аз. Устните му бяха нацепени и подути, едното му око бе почти затворено.
— Обикалях из Бъкип и разпитвах разни злонравни личности дали напоследък са правили копеленца. — Здравото му око предизвикателно ме погледна. На белия фон изпъкваше мрежа от гъсти червени жилки. Осъзнах, че нито мога да му се ядосам, нито да се засмея.
— Би трябвало да разбираш достатъчно от медицина, за да се погрижиш за нещо такова. Стой неподвижно. — Напоих една от ивиците плат и внимателно, но твърдо я притиснах към лицето му. Той постепенно се отпусна. По плата остана размито кърваво петно. Нямаше много кръв — изглежда, след побоя се бе измил, но някои от раните продължаваха да кървят. Леко прокарах пръсти по брадичката му и около очните му кухини. Поне като че ли нямаше счупени кости. — Кой беше — попитах аз.
— Влязох през много врати. Или няколко пъти през една и съща. Зависи за коя врата питаш. — Говореше прекалено словоохотливо за човек с толкова нацепени устни.
— Питам те сериозно.
— И аз ти отговорих сериозно.
Отново го изгледах гневно и шутът сведе очи. Известно време мълчахме, докато търсех гърненцето с мехлем от Бърич.
— Наистина искам да знам отговора — казах, докато отварях гърненцето. Познатата пареща миризма нахлу в ноздрите ми и изведнъж усетих, че Бърич ужасно ми липсва.
— Аз също. — Той леко потръпна, докато го мажех с мехлема. Знаех, че пари. Знаех и как действа.
— Защо ми зададе такъв въпрос? — попитах накрая.
Той се замисли за миг.
— Защото ми е по-лесно да го задам на теб, отколкото да попитам Кетрикен дали носи детето на Искрен. Доколкото мога да преценя, напоследък Славен е споделял благоволението си само със себе си, така че той отпада. Бащата си или ти, или Искрен.
Погледнах го в очите. Шутът тъжно поклати глава.
— Не го ли усещаш — почти шепнешком ме попита той и драматично зарея поглед в далечината. — Силите се променят. Сенките се раздвижват. Изведнъж възможностите започват да се вълнуват. Бъдещето се пренарежда, съдбите се умножават. Всички пътища се разклоняват до безкрайност. — Шутът отново се обърна към мен. Усмихнах му се, като си мислех, че се шегува, ала устата му беше сериозна. — Има наследник на рода Пророчески — тихо рече той. — Сигурен съм.
Някога пропускали ли сте стъпало на тъмно? Изпитвали ли сте внезапно усещане за олюляване на ръба, без да знаете колко надолу ще паднете?
— Аз не съм баща на детето — чух се да заявявам прекалено твърдо.
Шутът ме изгледа скептично и каза: