— Ясно. Тогава трябва да е бременна Кетрикен.
— Сигурно — съгласих се аз, но сърцето ми се сви. Ако бе бременна, Кетрикен нямаше да има причина да го крие. Докато Моли щеше. А аз не я бях виждал от няколко нощи. Може да имаше новина за мен. Изведнъж ми се зави свят, но се насилих дълбоко да си поема дъх. — Съблечи си ризата — казах на шута. — Дай да ти видим гърдите.
— Вече ги видях, благодаря, и те уверявам, че са добре. Предполагам, че ми нахлузиха чувала на главата, за да имат мишена. Много внимаваха да не удрят никъде другаде.
Призля ми от жестокостта на онова, което бяха направили с него.
— Кой беше?
— С чувал на главата? Я стига. Ти можеш ли да виждаш през чувал?
— Не. Но не може да нямаш подозрения.
Той ме погледна смаяно.
— Ако вече не знаеш какви са тези подозрения, значи ти си човекът с чувал на главата. Дай да пробия една дупка в него. „Ние знаем, че се преструваш пред краля, че си шпионин на самозванеца Искрен. Не му пращай повече съобщения, защото иначе ще научим.“ — Той се извърна, впери очи в огъня и потропа с пети в скрина.
— Самозванеца Искрен ли — яростно попитах аз.
— Това не са мои думи, а техни — отбеляза шутът.
Насилих се да се овладея и се опитах да се замисля.
— Защо те подозират, че шпионираш за Искрен? Пращал ли си му съобщения?
— Аз си имам крал — тихо отвърна шутът. — Макар той не винаги да си спомня, че е мой крал. Трябва да внимаваш за своя крал.
— Какво ще правиш?
— Каквото съм правил винаги. Какво друго мога? Не мога да спра да върша онова, което ми заповядаха да спра, защото изобщо не съм започвал.
Обзе ме ужасяваща увереност, от която ме побиха тръпки.
— Ами ако го направят пак?
Той безжизнено се засмя.
— Няма смисъл да се безпокоя, защото не съм в състояние да го предотвратя. Не искам да кажа, че с нетърпение го очаквам. Раните — небрежно посочи лицето си шутът — ще зараснат. Но не и онова, което направиха със стаята ми. Седмици наред ще подреждам хаоса вътре.
Изпълни ме ужасяващо кухо усещане. Веднъж бях влязъл в стаята на шута. След дълго катерене по изоставено стълбище, покрито с прах и боклуци, бях стигнал до помещение, в което видях чудна градина. Спомних си за пъстрите рибки, които плуваха в дебели аквариуми, за мъха в саксиите, за керамичното дете в люлката. Затворих очи, докато той разпалваше огъня.
— Не пропуснаха нищо. Какъв глупак съм бил да си мисля, че на света има сигурно място.
Не можех да го погледна. Ако не се броеше езикът му, той беше беззащитен човек, чието единствено желание бе да служи на своя крал. И да спаси света. И все пак някой беше разбил неговия свят. Нещо повече, подозирах, че побоят е отмъщение за нещо, което съм направил аз.
— Мога да ти помогна да подредим — тихо му предложих.
Шутът поклати глава.
— Едва ли. — После с по-нормален глас прибави: — Не исках да те обидя.
— Не си.
Увих билките, гърненцето с мехлем и останалите парцали от ризата ми. Той скочи от скрина и когато му ги подадох, ги взе. Отиде до вратата сковано, въпреки твърденията му, че е пострадало само лицето му. После се обърна.
— Когато се убедиш, ще ми кажеш ли? — Шутът многозначително замълча. — В края на краищата, ако това е всичко, което могат да направят на един кралски шут, какво могат да направят на жена, която носи детето на престолонаследника?
— Няма да посмеят — яростно отвърнах аз.
Той презрително изсумтя.
— Нима? Вече не зная на какво са способни, Фицрицарин. Нито пък ти. Ако бях на твое място, щях да намеря по-сигурен начин да си заключвам вратата. Освен ако не искаш и твоята глава да се озове в чувал. — На лицето му се изписа усмивка, която дори не бе сянка на обичайното му подигравателно хилене, после той се измъкна навън. Отидох до вратата, спуснах резето и въздъхнах.
— За останалите всичко е отлично, Искрен — казах на тихата стая. — Но ми се струва, че трябва веднага да се прибереш. Не става въпрос само за алените кораби. А и не зная защо, но се съмнявам, че Праотците ще ни помогнат много срещу другата опасност, с която се сблъскваме.
Зачаках с надеждата да усетя някакво потвърждение или съгласие от него. Нищо. Обзе ме раздразнение. Рядко бях сигурен кога Искрен осъзнава присъствието ми и никога — дали усеща мислите, които искам да му предам. Отново се зачудих защо не съобщи на Ведра мерките, които иска да вземем. През цялото лято се свързваше с нея за алените кораби. Защо мълчеше сега? Дали вече се бе свързал и тя го криеше? Или го беше съобщила само на Славен? Замислих се. Може би синините по лицето на шута отразяваха гнева на Славен, след като бе научил, че Искрен знае какво става в негово отсъствие. Нямах представа защо Славен е решил да накаже шута. Може би просто го беше избрал за отдушник на яростта си. Шутът никога не пропускаше да го оскърби. Нито пък когото и да било другиго.