По-късно същата вечер отидох при Моли. Когато почуках, тя попита:
— Кой е?
— Аз. — Не вярвах на ушите си. Преди никога не бе питала.
— О — отвърна Моли и ми отвори. Вмъкнах се вътре и спуснах резето. Тя отиде до камината, приклекна и хвърли в огъня няколко цепеници, без да ме гледа. Носеше синята си слугинска рокля и косата й все още беше на плитки. Всяко нейно движение ме предупреждаваше. Отново бях в беда.
— Съжалявам, че напоследък не идвах при теб.
— И аз — лаконично отвърна Моли.
Не ми оставяше много възможности.
— Стават много неща и съм доста зает.
— С какво?
Въздъхнах. Вече знаех накъде води този разговор.
— С неща, за които не мога да ти кажа.
— Разбира се. — Въпреки цялото й спокойствие знаех, че яростта й бушува точно под повърхността. И най-малката грешка щеше да я възпламени. Мълчанието също.
— Моли, причината да дойда тази вечер…
— А, знаех си, че трябва да има специална причина, та най-сетне да се отбиеш. Единственото нещо, което наистина ме изненадва, съм самата аз. Защо съм тук? Защо след като изпълних задълженията си за деня дойдох направо тук, в случай че случайно се появиш? Можех да правя други неща. Напоследък има достатъчно менестрели и куклени представления. Принц Славен се грижи за това. Можех да съм с другите слуги и да се радвам на тяхната компания. Вместо това съм тук сама. Или можех да свърша нещо. Когато няма много работа, готвачката ми позволява да използвам кухнята. Имам фитили, билки и восък, би трябвало да направя свещите, докато билките не са изветрели. Но не, аз съм тук горе, в случай че си спомниш за мен и поискаш да прекараме малко време заедно.
Стоях като скала под могъщите вълни на думите й. Нищо не можех да направя. Всичко, което казваше Моли, бе вярно. Забих поглед в пода, докато тя си поемаше дъх. Когато отново заговори, гневът напускаше гласа й, за да бъде заменен от нещо по-лошо. Мъка и обезсърчение.
— Просто е много трудно, Фиц. Всеки път щом реша, че съм го приела, завивам зад ъгъла и се хващам, че пак се надявам. Но за нас никога нищо няма да се промени, нали? Никога няма да дойде време, което да принадлежи единствено на нас, никога няма да има място, което да е само наше. — Тя замълча и прехапа устни. После с разтреперан глас продължи: — Видях Мигновена. Красива е. Дори си намерих повод да я заговоря… Попитах я дали й трябват още свещи за стаята… Тя ми отвърна, плахо, но любезно. Даже ми благодари за загрижеността. Малцина благодарят на слугите. Тя… тя е мила. Истинска дама. О, никога няма да ти дадат разрешение да се ожениш за мен. Защо искаш да се ожениш за слугиня?
— За мен ти не си слугиня — тихо отвърнах аз. — Никога не мисля за теб така.
— Тогава каква съм? Не съм ти съпруга — отбеляза Моли.
— В сърцето ми си моя жена — тъжно казах аз. Това бе малка утеха. Обзе ме срам, когато тя я прие и опря чело на рамото ми. Нежно я прегърнах, после я притиснах към себе си по-силно. И докато се гушеше в мен, прошепнах в косата й: — Искам да те попитам нещо.
— Какво?
— Бременна ли си?
— Какво? — Тя се отдръпна и ме погледна.
— Носиш ли мое дете?
— Аз… Не. Не, не съм бременна. — Мълчание. — Какво те прихвана така изведнъж?
— Просто ми хрумна. Нищо повече. Искам да кажа…
— Зная какво искаше да кажеш. Че ако бяхме женени и вече не бях забременяла, съседите щяха да започнат да клатят глави.
— Наистина ли? — Дотогава не ми бе идвало наум такова нещо. Знаех, че някои се чудят дали Кетрикен не е безплодна, тъй като не беше заченала за повече от година брак, ала нейното безплодие беше обществен проблем. Никога не бях смятал, че съседите с очакване наблюдават новобрачните.
— Разбира се. Някой вече щеше да ми е предложил майчината си рецепта за настойка. Или смлени на прах глигански бивни, за да ти ги сипя в пивото.
— Нима? — Ухилих се глупаво и я притиснах към себе си.
— Хм. — Моли ми се усмихна, после лицето й бавно помръкна. — Сега обаче взимам други билки — тихо рече тя. — За да съм сигурна, че няма да зачена.
Съвсем бях забравил разговора си с лейди Търпение.
— Чувал съм, че от някои такива билки жените заболявали, ако ги взимат прекалено дълго.
— Зная какво правя — безизразно отвърна Моли. — Освен това какъв друг избор имам?
— Трагедия — признах аз.
Моли кимна.
— Фиц, ако ти бях отговорила с „да“. Ако бях бременна… какво щеше да направиш?
— Не зная. Не съм мислил за това.
— Помисли сега — помоли ме тя.