Бавно заговорих.
— Предполагам, че щях да… ти намеря някое място, някъде. — (Щях да ида при Сенч, щях да ида при Бърич и да ги помоля за помощ. Вътрешно пребледнях от тази мисъл.) — Сигурно място. Далеч от Бъкип. Може би някъде край реката. Щях да идвам да те виждам, когато мога. Някак си щях да се погрижа за теб.
— Искаш да кажеш, че щеше да ни отстраниш. Мен и нашето… моето дете.
— Не! Щях да те защитя, да те скрия някъде, където никой да не те сочи с пръст и да ти се подиграва, че си самотна майка. И когато можех, щях да идвам при теб и нашето дете.
— Някога хрумвало ли ти е, че можеш да дойдеш с нас? Че можем да напуснем Бъкип, двамата с теб, и още сега да заминем по реката?
— Не мога да напусна Бъкип. Обясних ти го.
— Зная. Опитах се да разбера. Но не виждам защо.
— Работата ми при краля е такава, че…
— Престани да я вършиш. Нека я поеме някой друг. Ела с мен и ще имаме свой живот.
— Не мога. Не е толкова просто. Няма да ми разрешат просто така да си тръгна. — Неусетно се бяхме отдръпнали един от друг. Тя скръсти ръце на гърдите си.
— Искрен замина. Почти никой не вярва, че ще се върне. Крал Умен от ден на ден все повече слабее и Славен се готви да го наследи. Ако половината от чувствата на Славен към теб са такива, каквито твърдиш, защо настояваш да останеш тук? И нима той ще те задържи? Фиц, не виждаш ли, че всичко се разпада? Вътрешните острови и Брод са само началото. Пиратите няма да спрат дотук.
— Още една причина да остана. За да работя и ако се наложи да се сражавам за нашия народ.
— Сам човек не може да ги спре — отбеляза Моли. — Даже да е толкова упорит като теб. Защо не насочиш цялата си упоритост за нас? Защо не избягаме навътре в страната, далеч от пиратите? Защо трябва да се отказваме от всичко заради една безнадеждна кауза?
Не можех да повярвам на ушите си. Ако го бях казал аз, щеше да е държавна измяна. Ала тя го казваше така, като че ли е възможно най-естественото решение. Като че ли ние с нея и едно все още несъществуващо дете бяхме по-важни от краля и Шестте херцогства, взети заедно. Казах й го.
— Е, така е — като ме гледаше в очите, отвърна Моли. — Поне за мен. Ако ти беше мой съпруг и аз носех нашето дете, щеше да е точно толкова важно за мен. По-важно от останалия свят.
И какво можех да й отговоря? Потърсих истината, макар да знаех, че тя няма да я задоволи.
— Ти ще си толкова важна за мен. Ти си толкова важна за мен. Но тъкмо затова трябва да остана тук. Защото човек не може да избяга с нещо толкова важно. Трябва да остане и да го защити.
— Да го защити ли — леко повиши глас Моли. — Кога ще проумееш, че не сме достатъчно силни, за да се защитим? Знам го. Била съм между пиратите и децата от собствения ми род и едва се спасих. Ти кога си го правил, че да ми приказваш за защита?
Замълчах. Не само защото думите й ме нараниха. А те ме нараниха, и то дълбоко. Но тя ми припомни как бях държал в ръцете си едно дете, вперил очи в стичащите се по изстиващата му кожа струйки кръв. Не можех да понеса мисълта да го направя отново. Ала не можех и да избягам.
— От това няма бягство, Моли. Или ще останем и ще се сражаваме тук, или ще ни изколят, когато битката ни настигне.
— Нима — студено попита тя. — Или просто поставяш верността си към краля над всичко останало? — Не можах да срещна очите й. Моли изсумтя. — Ти си същият като Бърич. Дори не знаеш колко много приличаш на него!
— Като Бърич ли? — Онемях. Бях удивен, че изобщо го казва, още повече че го изтъкваше като порок.
— Да — решително отвърна тя.
— Защото съм верен на своя крал ли? — Продължавах да се хващам за сламки.
— Не! Защото поставяш своя крал над жена си… или над своята любов… или над собствения си живот.
— Не разбирам какво искаш да кажеш!
— Ето! Сам виждаш! Наистина не разбираш. А се държиш така, като че ли знаеш всички важни неща и тайни. Ами тогава отговори ми на този въпрос. Защо Търпение мрази Бърич?
Съвсем се смаях. Нямах представа какво общо има това с мен. Ала някак си знаех, че Моли ще направи връзката. Предпазливо опитах:
— Тя го обвинява за мен. Смята, че Бърич е научил Рицарин на лоши навици… и така ме е заченал.
— Ето. Виждаш ли? Наистина си много глупав. Няма нищо подобно. Една вечер Лейси ми разказа. Малко повечко бъзово вино и аз се разприказвах за теб, а тя — за Бърич и Търпение. Търпение първо е била влюбена в Бърич, идиот такъв. Но той не я искал. Казвал, че я обича, но не може да се ожени за нея, въпреки че баща й щял да й позволи да се венчае за мъж под нейното положение. Защото вече бил заклел живота и меча си на своя господар. И смятал, че няма да може да изпълни обетите си пред двамата. О, твърдял, че му се искало да е свободен, за да се ожени за нея, че му се искало да са се запознали, преди да се е заклел. Но въпреки това не бил свободен да се венчае за нея. Казал й нещо глупаво — че колкото и да иска, конят не можел да носи две седла. И тя му отговорила, ами добре тогава, върви при своя господар, щом е по-важен за теб. И той отишъл. Също както щеше да сториш и ти, ако те бях накарала да избираш. — Бузите й се бяха зачервили. Моли отметна глава и ми обърна гръб.