Ето къде беше връзката с мен. Мислите ми бяха в хаос, докато различни откъси от разговори и забележки неочаквано заставаха на местата си. Разказът на Бърич за първата му среща с Търпение. Тя стояла до една ябълка и го попитала дали може да извади треската от крака й. Нещо, което никоя жена няма да поиска от прислужник на своя господар. Но и нещо, което една пряма млада прислужница може да поиска от мъжа, привлякъл вниманието й. И неговата реакция, когато му бях разказал за Моли и Търпение и му бях повторил думите на Търпение за конете и седлата.
— Рицарин знаел ли е за това? — попитах аз.
Моли се обърна и ме погледна. Очевидно не беше очаквала да й задам този въпрос. Но не успя да устои на изкушението да довърши разказа си.
— Не. Поне отначало. Когато се запознала с него, Търпение нямала представа, че той е господарят на Бърич. Бърич така и не й казал на кой господар се е заклел. Отначало Търпение не искала да има нищо общо с Рицарин. Нали разбираш, сърцето й все още принадлежало на Бърич. Но Рицарин бил упорит. Според Лейси, той я обичал до полуда. Спечелил я. Едва когато се съгласила да се омъжи за него, тя открила, че е господарят на Бърич. И то само защото Рицарин пратил Бърич да й заведе някакъв великолепен кон.
Внезапно си спомних как Бърич се бе загледал в коня на Търпение и беше казал: „Аз обучих този кон“. Зачудих се дали е знаел, че ще бъде подарен на любимата му от човека, за когото тя е щяла да се омъжи. Сигурен съм, че е било така. Винаги съм смятал, че презрението на Търпение към Бърич е проява на нещо като ревност заради огромната привързаност на Рицарин към него. Сега триъгълникът ставаше още по-странен. И безкрайно по-мъчителен. Затворих очи и си помислих колко е несправедлив светът.
— Нищо не е винаги просто и хубаво — казах аз. — Все ще се намери горчива кора и кисела семка.
— Да. — Гневът на Моли като че ли ненадейно се бе стопил. Тя седна на леглото и когато отидох при нея, не ме отблъсна. Хванах ръката й и я стиснах. Хиляди мисли препускаха в главата ми. Че Търпение мразеше пиянството на Бърич. Че Бърич си спомняше нейното кученце и че винаги го носела в кошница. Грижите, които той винаги полагаше за вида и поведението си. „Това, че не виждаш една жена, не значи, че тя не те вижда.“ О, Бърич! Колко внимание отделяше на коня, който тя вече почти не яздеше. Търпение поне се бе омъжила за човек, когото обича, и се беше радвала на няколко години щастие, макар и усложнени от политически интриги. Ала все пак няколко години щастие. Какво щяхме да имаме ние с Моли? Каквото имаше сега Бърич ли?
Дълго останахме прегърнати. Нищо повече. Но някак си в тази тъжна прегръдка бяхме по-близки, отколкото от много, много отдавна.
(обратно)21 Черни дни
През годините на алените кораби крал Ейод седеше на престола. Смъртта на големия му син Руриск беше оставила за единствена наследница на кралството дъщеря му Кетрикен. Според техните обичаи след бащината си смърт тя щеше да стане кралица на Планините или „Жертва“, както го нарича народът им. Ето защо бракът й с Искрен ни гарантираше не само, съюзник в тези нестабилни години, но и обещаваше евентуално присъединяване на „седмо херцогство“ към кралството на Шестте херцогства. Фактът, че Планинското кралство граничи само с двете вътрешни херцогства Тилт и Фароу, правеше перспективата за гражданска война, която да разцепи Шестте херцогства, особено обезпокоителна за Кетрикен. Тя бе възпитана да е „Жертва“. Нейният дълг към народа й беше най-важното нещо в живота й. Когато се омъжи за Искрен, народът на Шестте херцогства стана неин. Ала тя не можеше да забрави, че след смъртта на баща й планинският народ отново ще я нарича и „Жертва“. Как щеше да изпълни това задължение, ако Фароу и Тилт я разделяха от народа й не като част от Шестте херцогства, а като враждебна държава?
На другия ден се разрази силна буря. Това си имаше и положителните, и отрицателните страни. В такъв ден пиратите нямаше да се появят никъде по крайбрежието, но и две различни групи ратници по принуда трябваше да останат заедно. Славен сякаш бе изчезнал. От друга страна, винаги щом влизах в Голямата зала, виждах херцог Жилав нервно да крачи или студено да се взира в някое от пламтящите огнища. Дъщерите му бяха от двете му страни като снажни котки пазачи. Мигновена и Вяра още бяха млади и нетърпението и гневът им си личаха по-ясно. Жилав беше поискал официална аудиенция при краля. Колкото повече го караха да чака, толкова по-голяма обида му нанасяха. А проточилото се присъствие на херцога в Голямата зала ясно показваше на хората му, че кралят още не се е съгласил да го приеме. Наблюдавах как този котел постепенно завира и се чудех кой най-зле ще бъде попарен, когато кипне.