Херцог Жилав Беърнски се втренчи в чинията си и се заигра с ръба на покривката. После вдигна поглед. В очите му гореше огън, ала и съжаление.
— Думи — твърдо заяви той. — Това са само думи, милейди. Народът на Брод не може да се нахрани с думи, нито нощем да се подслони с тях.
Кетрикен уверено срещна погледа му. Нещо в нея сякаш се сви.
— Напълно съзнавам истината, която изричате. Но в момента мога да ви предложа единствено думи. Когато кралят се възстанови достатъчно, за да ви приеме, ще видим какво може да се направи за Брод.
Жилав се наведе към нея.
— Аз имам въпроси, милейди. И се нуждая от техните отговори почти също толкова много, колкото от пари и хора. Защо молбите ни за помощ останаха без внимание? Защо корабът, който трябваше да ни защити, отплава?
Гласът на Кетрикен едва забележимо трепереше.
— Не мога да ви отговоря на тези въпроси. И ме е срам да го призная. Нито дума за вашето положение не стигна до мен, преди да пристигне вестоносецът ви.
Докато говореше, ме обзеха съмнения. Трябваше ли престолонаследницата да признава тези неща на Жилав? Може би не, от политическа целесъобразност. Ала Кетрикен, знаех го, поставяше истината над политиката. Херцогът дълго се вглежда в лицето й и бръчките около устата му станаха по-дълбоки.
— Нима не сте престолонаследница — дръзко, макар и тихо попита той.
Кетрикен срещна погледа му. Очите й бяха сиви като меч.
— Да. Питате ме дали ви лъжа ли?
Беше ред на Жилав да сведе очи.
— Не. Не, милейди, такава мисъл никога не ми е минавала през ума.
Мълчанието се проточи. Не зная дали Кетрикен даде някакъв незабележим знак, или Меден просто инстинктивно прокара пръсти по струните. След миг гласът му се извиси в песен.
Изтекоха повече от три дни преди Жилав най-сетне да бъде повикан в кралските покои. Кетрикен се опитваше да го развлича, но й бе трудно да забавлява човек, чиито мисли са заети от уязвимостта на херцогството му. Вяра, втората му дъщеря, бързо се сприятели с Шелс и като че ли позабрави скръбта си. Мигновена обаче не се отделяше от баща си и когато тъмносините й очи срещаха моите, ми напомняха за рани. Този поглед ме изпълваше със странни чувства. Бях облекчен, че не ми обръща специално внимание. В същото време знаех, че студенината й към мен е отражение на бащиното й отношение към Бъкип като цяло. С радост посрещнах пренебрежението й и в същото време това ме гризеше, тъй като смятах, че не го заслужавам. Когато най-после го повикаха и Жилав побърза да се яви при краля, се надявах, че ще се избавя от неловкото положение.
Сигурен съм, че не бях единственият, който забеляза, че Кетрикен не е поканена на съвета. Не присъствах и аз. Ала рядко се случва една престолонаследница да бъде приравнена с незаконородения племенник. Кетрикен запази хладнокръвие и се зае да покаже на дъщерите на Жилав и Шелс един планински начин за втъкаване на мъниста във везба. Навъртах се около масата им, ала се съмнявах, че мислите им са насочени към това занимание повече от моите.
Не се наложи да чакаме дълго. След по-малко от час херцог Жилав дойде в Голямата зала, изпълнен с ледената ярост на зимна виелица.
— Събери си нещата — нареди той на Вяра, после се обърна към Мигновена. — Кажи на стражата ни след час да е готова за тръгване. — Херцогът сковано се поклони на Кетрикен. — Извинете ме, милейди, трябва да си заминем. След като родът на Пророците няма да ни окаже помощ, Беърнс сам ще се погрижи за себе си.
— Разбирам, че се налага да побързате — отвърна Кетрикен. — Но ви моля още веднъж да бъдете мои сътрапезници. Не бива да се отправяте на пътуване на гладен стомах. Кажете ми, обичате ли градини? Въпросът й беше насочен колкото към Беърнс, толкова и към дъщерите му. Те погледнаха баща си. След миг той отсечено кимна.
И двете момичета предпазливо признаха на Кетрикен, че обичат. Ала очевидно бяха озадачени. Градина ли? През зимата, в разгара на виелицата? Споделях смущението им, особено след като Кетрикен ми даде знак.
— Фицрицарин, погрижи се да изпълнят желанието ми. Розмари, иди с лорд Фицрицарин в кухнята. Вземи храната, която той ти нареди, и я донеси в Градината на кралицата. Аз ще заведа гостите ни там.
Отчаяно погледнах Кетрикен. Не. Не там. Дори само изкачването в кулата бе обременително за мнозина, още повече чаят на бруления от бурята покрив. Нямах представа какво е намислила. Усмивката, с която отвърна на тревожния ми поглед, беше открита и ведра. Тя хвана херцог Жилав под ръка и го изведе от залата. Дъщерите му ги последваха заедно с придворните дами. Обърнах се към Розмари и промених нареждането.