— Иди да им потърсиш топли наметки и им ги занеси. Аз ще се погрижа за храната.
Детето весело хукна да изпълни заповедта ми, а аз забързах към кухнята. Напрегнато уведомих Сара за спешната поръчка и тя бързо подреди поднос със затоплени сладки и греяно вино.
— Сега им занеси това, а аз след малко ще пратя още по някого. — Усмихнах се, взех таблата и забързах към Градината на кралицата. Самата кралица можеше да ме нарича „лорд Фицрицарин“, но готвачката Сара, без да й мигне окото, ми нареждаше да занеса поднос с храна. Това ми подейства странно успокоително.
Колкото можех по-бързо се качих по стълбището и спрях да си поема дъх на площадката. Приготвих се за дъжда и вятъра и отворих вратата. Опасенията ми се оправдаха. Придворните дами, дъщерите на Жилав и Шелс се бяха сгушили под оскъдния подслон на парче брезент, опънато през лятото като сенник в ъгъла между две от стените. Там имаше масичка, на която оставих подноса. Дебело увитата Розмари самодоволно се усмихна и грабна една сладка. Лейди Скромност се зае да разпределя храната.
Колкото по-бързо можех, поднесох чаши греяно вино на кралицата и херцог Жилав и използвах претекста, за да се присъединя към тях. Те стояха точно до парапета и гледаха между бойниците към морето. Вятърът разбиваше водата на бяла пяна и запращаше чайките към вълните, без да обръща внимание на опитите им да размахват криле. Когато се приближих, видях, че двамата тихо разговарят, ала ревът на бурята осуети опита ми да ги подслушам. Съжалих, че не съм се сетил да взема плащ и за себе си. Почти незабавно целият подгизнах, а вятърът отнасяше и малкото топлина, която тялото ми произвеждаше с треперене. Насилих се да се усмихна въпреки тракащите си зъби и им поднесох виното.
— Познавате ли лорд Фицрицарин? — попита Кетрикен, докато взимаха чашите си.
— Да, имах удоволствието да го приветствам на собствената си маса — увери я херцогът. Дъждът се стичаше от гъстите му вежди и вятърът развяваше воинската му опашка.
— Тогава няма да възразите, ако го помоля да се включи в нашия разговор, нали? — Въпреки дъжда кралицата говореше спокойно, като че ли се греехме на пролетно слънце.
Зачудих се дали Кетрикен знае, че Жилав ще приеме молбата й като учтива заповед.
— С удоволствие, щом смятате, че може да ни предложи разумен съвет, милейди — съгласи се той.
— Надявах се да приемете. Фицрицарин, вземи си вино и ела при нас, моля те.
— Както пожелаете. — Поклоних се и побързах да се подчиня. Връзката ми с Искрен от ден на ден ставаше все по-слаба, ала в този момент усетих неговото сръгване, нетърпеливото му любопитство. Върнах се при кралицата.
— Стореното — сторено — казваше Кетрикен. — Искрено скърбя, че не бяхме в състояние да защитим вашия народ. И все пак, ако не мога да поправя нищо от онова, което са направили пиратите, поне мога да помогна да подслоним хората от зимните бури. Моля ви да приемете това от ръката и сърцето на тяхната кралица.
Забелязах, че не споменава за очевидния отказ на крал Умен да вземе някакви мерки. Наблюдавах я. Кетрикен се движеше едновременно бавно и решително. Широкият бял ръкав, който повдигна нагоре, вече бе подгизнал от дъжда. Без да обръща внимание на това, тя оголи светлата си ръка и разкри златни гривни с тъмни планински опали. И преди бях виждал тъмния блясък на такива камъни, но никога и на толкова големи. Кетрикен ме помоли да разкопчая закопчалката и без абсолютно никакво колебание свали съкровището от ръката си. От другия си ръкав извади кадифена торбичка. Аз я задържах отворена и кралицата прибра гривните вътре. После топло се усмихна на херцог Жилав и му подаде торбичката.
— От вашия престолонаследник Искрен и от мен — тихо рече Кетрикен. Едва устоях на Искреновия импулс в себе си да падна на колене в нозете на тази жена и да заявя, че е твърде царствена за неговата нищожна любов. Жилав смаяно запелтечи от благодарност и й се закле, че нито петаче от стойността на накитите няма да отиде напразно. В Брод отново щели да се издигнат здрави къщи и народът щял да благославя престолонаследницата за нейната добрина и щедрост.
Изведнъж видях причината Кетрикен да избере Градината на кралицата. Това бе дар от нея, който нямаше нищо общо с Умен и Славен. Тя не каза на Жилав да го пази в тайна — нямаше нужда.
Спомних си за смарагдите, скрити в моя скрин, но Искрен мълчеше в мен. Не отидох да ги донеса. Надявах се някой ден да видя как самият Искрен ги поставя на шията на своята кралица. Не исках и да омаловажавам значението на нейния дар за Жилав, като прибавям друг от едно копеле. Защото точно така щеше да се наложи да го поднеса. Не, реших аз. Нека подаръкът на престолонаследницата и начинът на поднасянето му се запечатаха сами в неговата памет.