Жилав ме погледна и каза:
— Милейди, вие, изглежда, много цените този младеж, за да го направите съпричастен към нашите съвети.
— Така е — сериозно заяви Кетрикен. — Той винаги е оправдавал доверието ми.
Херцогът кимна, като че ли потвърждаваше нещо на себе си, и си разреши леко да се усмихне.
— Моята най-малка дъщеря Мигновена беше малко загрижена от писмото, което получи от лорд Фицрицарин. Особено след като по-големите й сестри го отвориха преди нея и започнаха да я дразнят със съдържанието му. Но когато ми съобщи опасенията си, аз й казах, че рядко някой мъж признава качества, които могат да бъдат сметнати за недостатъци. Само лъжец може да твърди, че без страх влиза в битка. А и не бих желал да дам доверието си на човек, който убива без никакви угризения. Що се отнася до физическото ти здраве — той внезапно ме потупа по рамото, — изглежда, че едно лято наблягане на греблата и въртене на брадва ти се е отразило добре. — Ястребовите му очи ме пронизаха. — Не съм променил мнението си за теб, Фицрицарин. Нито Мигновена. Уверявам те в това.
Отговорих с думите, които знаех, че трябва да изрека.
— Благодаря ви.
Жилав се озърна през рамо. Проследих погледа му в проливния дъжд и видях, че Мигновена ни наблюдава. Баща й едва забележимо й кимна и усмивката й грейна като слънце, показало се иззад облак. Вяра й каза нещо и Мигновена се изчерви, после се обърна и сръга сестра си. Стомахът ми се сви, когато херцогът ми рече:
— Можеш да се сбогуваш с дъщеря ми, ако желаеш.
Едва ли имаше нещо, което толкова да не ми се искаше да направя. Но не можех да проваля нещо, което с много усилия беше постигнала Кетрикен. Затова се поклоних, извиних се и се насилих да отида при Мигновена. Вяра и Шелс Незабавно се отдръпнаха, но не много.
Официално й се поклоних.
— Лейди Мигновена, трябва отново да ви благодаря за писмото, което ми пратихте — неловко казах аз. Сърцето ми силно туптеше. Както и нейното, сигурен съм, поради съвсем друга причина.
Тя ми се усмихна в дъжда.
— С радост ви го пратих и още повече се зарадвах на отговора ви. Херцогът ми го обясни. Надявам се, не смятате, че съм постъпила зле, като съм му го показала. Не разбирах защо толкова много се подценявате. Той ми каза: „Мъжът, който се хвали със себе си, знае, че никой друг няма да го направи“. После прибави, че нямало по-добър начин да опознаеш морето, отколкото на корабно гребло. И че през младежките му години брадвата винаги била неговото оръжие. Обеща другото лято със сестрите ми да получим собствена лодка и да излизаме в морето в хубави дни… — Мигновена внезапно се запъна. — Разбъбрих се, нали?
— Ни най-малко, милейди — тихо я уверих аз. Предпочитах да продължи да говори.
— Милейди — тихо повтори тя, сетне се изчерви така, сякаш я бях целунал пред всички.
Обърнах се и видях, че Вяра не откъсва ококорените си очи от нас. Досетих се какво си представя, че съм казал на сестра й, и също се изчервих.
Стори ми се, че мина цяла вечност, докато напуснем брулената от бурята Градина на кралицата. Гостите ни се разотидоха по стаите си — и за да се преоблекат, и за да се приготвят за пътуване. Аз постъпих по същия начин и припряно се преоблякох, за да не пропусна нещо от заминаването им. Бях във външния двор, за да наблюдавам как Жилав и стражниците му се качват на конете. Присъстваше и Кетрикен с почетната си стража. Престолонаследницата се приближи до коня на Жилав и се сбогува с него, а той застана на едно коляно и й целуна ръка. Казаха си нещо, не зная какво, ала Кетрикен се усмихна. Вятърът развяваше косата й. Херцогът и хората му се отправиха на път в бурята. Гневът все още сковаваше раменете на Жилав, но поведението му ми показа, че не всичко е изгубено.
Дъщерите му се обърнаха назад към мен и Мигновена се осмели да вдигне ръка за сбогом. Отвърнах й. Проследих ги с поглед, вледенен не само от дъжда. Този ден бях подкрепил Искрен и Кетрикен, ала на каква цена? Какво правех с Мигновена? Дали Моли в края на краищата нямаше да се окаже права?
Вечерта отидох да изразя почитта си към краля. Не ме беше повикал. Нямах намерение да разговарям с него за Мигновена. Чудех се дали Искрен ме е подтикнал да посетя баща му, или собственото ми сърце ме предупреждава да не го изоставям. Уолас неохотно ме пусна и строго ме уведоми, че кралят не се чувства добре и не бива да го изтощавам.
Крал Умен седеше пред камината. Въздухът в стаята тегнеше от димче. Шутът, чието лице все още представляваше интересен лилаво-синкав пейзаж, бе в краката му. Той имаше щастието да е под равнището на най-гъстия дим. Аз нямах този късмет, тъй като трябваше да се задоволя с ниското столче без облегалка, което Уолас любезно ми донесе.