След като се представих и седнах, кралят се обърна към мен и известно време ме гледа със замъглени очи. Главата му сякаш всеки момент щеше да клюмне.
— А, Фиц — със закъснение ме поздрави той. — Как минаха уроците ти? Учителят Федрен доволен ли е от напредъка ти?
Стрелнах с поглед шута, който мрачно се взираше в огъня.
— Да — тихо отвърнах аз. — Каза, че имам хубав почерк.
— Чудесно. Четливият почерк е нещо, с което може да се гордее всеки мъж. Ами сделката ни? Спазвам ли обещанието си към теб?
Това беше старият ни ритуал. Отново си припомних условията, които ми бе предложил. Да ме храни, облича и образова и в замяна да има абсолютната ми вярност. Усмихнах се на познатите думи, но гърлото ми се сви при мисълта колко е изпосталял Умен и какво ми струват напоследък те.
— Да, милорд. Спазвате го — промълвих аз.
— Добре. Тогава гледай и ти да спазваш своето обещание. — Той тежко се отпусна на стола си.
— Непременно, ваше величество — обещах аз и шутът, който отново присъстваше на клетвата, най-после срещна погледа ми.
За известно време в стаята се възцари тишина. Чуваше се само пращенето на огъня. После кралят се понадигна, сякаш сепнат от някакъв шум и смутено се огледа.
— Искрен? Къде е Искрен?
— Замина на поход, милорд. Да потърси помощта на Праотците, за да прогони пиратите от нашите брегове.
— А, да. Разбира се. Но за миг си помислих… — Умен отново се отпусна назад. И изведнъж целият настръхна. Смътно го усетих да използва Умението, някак нефокусирано и неловко. Умът му докосна моя като старчески ръце, търсещи да се хванат за нещо. Бях смятал, че отдавна е изгубил Умението си. Веднъж Искрен ми беше казал, че Умен вече рядко прибягва до Умението. Бях си обяснил тези думи с верността му към баща му. Но призрачното Умение задърпа мислите ми като неопитни пръсти — струни на арфа. Усетих, че Нощни очи се дразни от това натрапване. „Тихо“ — предупредих го аз.
Изведнъж ми хрумна нещо и дъхът ми секна. Искрен ли ми внушаваше тази идея? Свалих всички защитни стени, като си напомних, че тъкмо това бях обещал на този човек. Вярност при всякакви обстоятелства.
— Милорд? — поисках разрешение аз, приближих столчето си към него и хванах съсухрената му ръка.
Беше все едно да се хвърлиш в придошла река.
— А, Искрен, момчето ми, ето те! — Само за миг зърнах Искрен такъв, какъвто все още го виждаше крал Умен. Пълничко осемгодишно момче, по-скоро добродушно, отколкото умно, не толкова високо, колкото по-големия си брат Рицарин. Но здрав и симпатичен принц, отличен втори син, не особено амбициозен. Сетне, все едно падал от речен бряг, полетях в черния оглушителен рев на Умението и изведнъж започнах да виждам през очите на Умен. Периферното ми зрение беше замъглено. За миг ми се мерна Искрен, който уморено крачеше в снега. „Какво е това? Фиц?“ После отлетях надалеч, отнесен в сърцето на болката на крал Умен. Погълнат дълбоко в него, отвъд границата, до която проникваше гибелното действие на билките и димчето, аз бях изпепелен от болката му. Тя бавно пълзеше по гръбнака и проникваше в черепа му. Решенията му бяха изсмуквани от страданието, което не му позволяваше да мисли, ала дълбоко в замъгления му ум все още живееше крал, който се бунтуваше срещу заточението си. Духът му продължаваше да е там и се бореше с тялото, което вече не му се подчиняваше, и с болката, погубваща последните години от живота му. Кълна се, че го видях като младеж, може би година-две по-възрастен от мен. Косата му беше гъста и рошава като на Искрен, очите му бяха големи и живи, единствените бръчки по лицето му бяха от широката му усмивка. Ето какъв бе в душата си — младеж, затворен и отчаян. Той се вкопчи в мен и диво ме попита: „Има ли изход?“ Усетих, че потъвам в него.
Сетне, като две сливащи се реки, в мен се блъсна друга сила и течението й ме понесе. „Момко! Овладей се!“ Сякаш ме хванаха силни ръце и ме отделиха като самостоятелна нишка в усуканото въже, което образувахме.
„Татко. Тук съм. В беда ли си?“
„Не. Не. Все съм си така. Но, Искрен…“
„Да. Тук съм.“
„Беърнс вече не ни е верен. Жилав приема алени кораби в пристанищата си в замяна на закрила за собствените му села. Той ни е предал. Когато се върнеш, трябва да…“
Мисълта заблужда̀, изгуби сила.
„Татко. Откъде идва тази вест?“ Усетих внезапното отчаяние на Искрен. Ако думите на Умен бяха истина, Бъкип нямаше надежда да издържи зимата.