„Славен има шпиони. Те го информират и той ми докладва.“
„Известно време това трябва да остане тайна, докато не съберем сили да ударим Жилав. Или докато не решим да го оставим на неговите пиратски приятели. Да. Такъв е планът на Славен. Да задържи алените кораби далеч от Бък и тогава те ще се обърнат срещу Жилав и ще му отмъстят вместо нас. Жилав даже прати фалшива молба за помощ с надеждата да примами бойните ни кораби в ръцете на пиратите.“
„Възможно ли е?“
„Потвърждават го всички шпиони на Славен. И се боя, че вече не можем да имаме доверие на чужденката, която ти е жена. Докато Жилав беше тук, Славен забеляза, че тя е все при него и постоянно си намира поводи да разговаря с херцога насаме. Брат ти се опасява, че жена ти заговорничи с нашите врагове, за да завладее трона.“
„НЕ Е ВЯРНО! — Силата на тези думи ме прониза като острие на меч. Изгубен и забравил кой съм, за миг отново започнах да потъвам в преминаващия през мен поток на Умението. Искрен го усети и ме задържа. — Трябва да внимаваме с момчето. Той няма достатъчно сила, за да го използваме така. Татко, моля те, довери се на съпругата ми. Знам, че не се преструва. И не вярвай на онова, което ти съобщават шпионите на Славен. Пращай шпиони да следят шпионите, преди да взимаш решения въз основа на техните доклади. Съветвай се със Сенч. Обещай ми.“
„Не съм глупак, Искрен. Мога да пазя трона си.“
„Добре. Добре тогава. Погрижи се за момчето. Фицрицарин не е обучен за това.“
Някой дръпна ръката ми и сякаш я извади от горяща пещ. Превих се с глава между коленете. Целият свят се въртеше около мен. Чух крал Умен тежко да диша, като че ли беше тичал. Шутът пъхна в ръката ми чаша и се върна при краля, за да го накара на малки глътки да изпие бокал вино. В този момент ненадейно се разнесе гласът на Уолас.
— Какво си направил с краля?
— И двамата са зле! — уплашено отвърна шутът. — Съвсем спокойно си приказваха, после изведнъж… Махни тези проклети кадилници! Боя се, че уби и двамата!
— Тихо, шуте! Да не би да оспорваш способностите ми на лечител? — Но чух припрените стъпки на Уолас, докато обикаляше стаята и гасеше кадилниците, като ги захлупваше с пиринчени капаци. След малко отвори прозорците и вътре нахлу ледената зимна нощ. Студеният въздух ме ободри. Успях да се надигна и да отпия глътка вино. Постепенно възвърнах сетивата си. Въпреки това все още седях там, когато в стаята нахлу Славен и поиска да знае какво се е случило. Обърна се към мен, докато шутът помагаше на Уолас да преместят краля в леглото.
Тъпо поклатих глава. Замайването ми не бе престорено.
— Как е кралят? Ще се възстанови ли? — извика принцът на Уолас.
Прислужникът мигновено се приближи.
— Изглежда, че състоянието му се стабилизира, принц Славен. Не зная какво му е станало. Нямаше следи от борба, но е изтощен така, сякаш е тичал. Здравето му няма да издържи такова вълнение, милорд.
Славен се обърна, изгледа ме и изсумтя:
— Какво си направил на баща ми?
— Аз ли? Нищо. — Поне това беше вярно. Каквото и да се бе случило, бяха го направили кралят и Искрен. — Спокойно си приказвахме. Изведнъж ми се зави свят. Призля ми. Сякаш губех съзнание. — Стрелнах Уолас с очи. — Може ли да е от димчето?
— Възможно е — неохотно призна той и нервно погледна Славен, чието изражение напомняше на буреносен облак. — Изглежда, че с всеки следващ ден трябва да увеличавам дозата, за да има въздействие. И той пак се оплаква, че…
— Тихо! — изрева принцът и ме посочи, като че ли бях мърша. — Махни го оттук. После се върни да се погрижиш за краля.
В този момент Умен изпъшка насън и усетих лекото докосване на Умението. Настръхнах.
— Не. Веднага иди при краля, Уолас. Шуте, ти изведи копелдака оттук. И се погрижи да не плъзнат слухове сред слугите. Ще разбера, ако нарушиш заповедта ми. Побързай. Баща ми не е добре.
Мислех, че ще мога и сам да си тръгна, но открих, че имам нужда от помощта на шута, поне за да се изправя. Олюлях се. Чувствах се така, все едно ходя на кокили. Стените се накланяха към мен, подът се надигаше под краката ми като корабна палуба.
— Сам ще се оправя — уверих шута, след като излязохме в коридора. Той поклати глава.
— Прекалено си уязвим, за да те оставя точно сега — тихо отвърна шутът, хвана ме под ръка и поведе някакъв глупав разговор. Когато стигнахме до вратата на стаята ми, той изчака да отключа и ме последва вътре.
— Казах ти, добре съм — малко раздразнено заявих аз. Единственото ми желание бе да си легна.
— Наистина ли? А как е кралят? Какво му направи?
— Нищо не съм му направил — сопнах се, докато сядах на леглото си. Главата ми започваше да кънти. Чай от самодивско биле. От това се нуждаех в момента. Но нямах.