— Направи му! Поиска разрешението му и го хвана за ръката. И в следващия миг двамата започнахте да дишате като риба на сухо.
— Само миг ли? — Чувствах се така, като че ли са изтекли часове. Мислех си, че е късно през нощта.
— Не повече от три удара на сърцето.
— Оох. — Притиснах слепоочията си с ръце и се опитах да не позволя на черепа си да се пръсне. Защо Бърич го нямаше точно сега? Знаех, че той има самодивско биле. Болката ме принуди да рискувам. — Случайно да имаш самодивско биле? За чай?
— В себе си ли? Не. Но мога да поискам от Лейси. Тя има най-различни билки.
— Ще го направиш ли?
— Какво направи на краля? — Сделката, която ми предлагаше, беше ясна.
— Нищо — изпъшках аз. — Той сам ще ти каже какво ми направи. Ако реши. Това стига ли ти?
Мълчание.
— Може би. Наистина ли толкова много те боли?
Бавно се отпуснах по гръб на леглото. Дори допирът на главата ми до възглавницата ми причиняваше болка.
— Веднага се връщам — каза шутът. Чух вратата да се отваря, после се захлопна. Останах със затворени очи. Постепенно в ума ми се оформи усещането за онова, което бях подслушал. Въпреки болката подредих информацията. Славен имаше шпиони. Или поне така твърдеше. Жилав беше предател. Или поне така твърдеше Славен, че му докладвали предполагаемите му шпиони. Подозирах, че Жилав е толкова предател, колкото и Кетрикен. О, пълзящата отрова. И болката. Внезапно си спомних болката. Нима Сенч не ми беше казал просто да наблюдавам, както ме е учил, за да открия отговора на своя въпрос? Той през цялото време бе стоял под носа ми, само да не ме бяха заслепявали страхове от предатели, заговори и отрови.
Жестока болест разяждаше крал Умен. Той взимаше опиати, за да се спаси от болката. В опит да запази някакво кътче от ума си за себе си, място, където болката да не може да влезе и да го ограби. Ако преди няколко часа някой ми го бе казал, щях да му се присмея. Сега, докато лежах и се мъчех да дишам спокойно, защото и най-малкото движение пращаше по тялото ми нови вълни от страдание, аз най-после разбирах. Болка. Бях я изпитвал броени минути и вече бях пратил шута да тича за самодивско биле. В ума ми неканена се промъкна и друга мисъл. Очаквах тази болка да премине и на другата сутрин да се събудя без нея. Ами ако трябваше да я изпитвам всеки миг през остатъка от живота си, при това със сигурност, която поглъщаше и малкото останали ми часове? Нищо чудно, че Умен взимаше наркотици.
Вратата се отвори и тихо се затвори. След като не чух шута да започне да прави чай, се насилих да вдигна клепачи. На прага видях Джъстин и Ведра. Стояха като вцепенени, сякаш попаднали в бърлога на свиреп звяр. Когато леко помръднах глава, за да ги погледна, Ведра оголи зъби. В мен Нощни очи изръмжа. Сърцето ми рязко ускори ритъма си. Опасност. Опитах се да отпусна мускули, да се приготвя за някакво действие. Ала болката, която кънтеше в главата ми, ме караше да лежа неподвижно.
— Не ви чух да чукате — успях да кажа. Всеки звук бе забулен в червено, гласът ми отекваше в черепа ми.
— Не съм почукала — дрезгаво отвърна Ведра. Ясно изречените й думи бяха болезнени като удари с тояга. Молех се тя да не знае каква власт притежава над мен в този момент. Молех се да се върне шутът. Опитах се да си придам безгрижен вид, сякаш не ставам от леглото само защото не смятам посещението на Ведра за важно.
— Искате ли нещо от мен? — безцеремонно попитах. Говоренето ми струваше твърде много усилия, за да съм многословен.
— Да искаме ли? Не — подигравателно каза Ведра.
Сръга ме Умение. Тромаво. Джъстин. Побутваше ме. Не успях да скрия побилите ме тръпки. След случилото се в кралските покои умът ми бе чувствителен като кървяща рана. Имах чувството, че с неловкото си използване на Умението Джъстин дере мозъка ми като с котешки нокти.
„Защити се.“ Шепот. Искрен. Направих усилие да спусна стените си, но не успях да събера достатъчно сили. Ведра се усмихваше.
Джъстин се вмъкваше в ума ми като ръка, която рови в пудинг. Сетивата ми внезапно изпаднаха в хаос. Той отвратително смърдеше в главата ми, беше нещо ужасно разложено и зеленикаво жълто, звучеше като подрънкващи шпори. „Защити се — умоляваше ме Искрен. Гласът му бе отчаян, слаб, и разбрах, че полага сетни усилия да задържи разпадащите се късчета от личността ми. — Той ще те убие от глупост. Дори не знае какво прави.“
„Помогни ми!“
Нищо. Връзката с Искрен отслабваше като аромат, отнесен от вятъра.
„НИЕ СМЕ ГЛУТНИЦА!“
Джъстин се блъсна с гръб във вратата толкова силно, че главата му изкънтя. Това беше нещо повече от отблъскване. Нямах дума за нещото, което Нощни очи направи в ума на самия Джъстин. Това бе хибридна магия. Моят вълк използваше Осезанието чрез моста, създаден от Умението. Той беше нападнал тялото на Джъстин от самия му ум. Ръцете на Джъстин се стрелнаха към гърлото му, за да го спасят от челюсти, които не можеше да хване. Деряха го нокти и оставяха червени следи по кожата под финия му кафтан. Ведра изпищя, звук като меч, който ме прониза, и се хвърли към Джъстин в опит да го спаси.