Събудих се. Или поне дойдох на себе си. Бях в леглото си, заобиколен от топлина и нежност. Не помръднах, само предпазливо проверих дали ме боли. Главата ми вече не се пръскаше, ала се чувствах уморен и отпаднал, скован, както понякога след преминаване на някаква болка. Побиха ме тръпки.
Моли лежеше гола до мен и с рамото си усещах лекото й дишане. Огънят догаряше. Заслушах се. Беше или много късно, или много рано. Замъкът тънеше в почти пълна тишина.
Не си спомнях как съм се озовал тук.
Отново потръпнах. Моли се размърда, притисна се към мен и сънено се усмихна.
— Понякога си много странен — въздъхна тя. — Но те обичам. — И отново затвори очи.
„Нощни очи!“
„Тук съм.“ Винаги бе в мен.
Изведнъж усетих, че не мога да го попитам, че не искам да зная. Просто неподвижно лежах и се чувствах зле. Бях тъжен и се самосъжалявах.
„Опитах се да те събудя, но ти не беше готов да се върнеш. Онзи другият те беше изсмукал.“
„Този «друг» е нашият крал.“
„Твоят крал. Вълците нямат крале.“
„Какво… — Не довърших мисълта. — Благодаря ти, че ме пази.“
Той усети сдържаността ми. „Какво трябваше да направя? Да я отпратя ли? Тя скърбеше.“
„Не зная. Хайде да не приказваме за това.“ Моли бе тъжна и той я беше утешил? Дори не знаех защо е тъжна. „Е била тъжна“, поправих се аз, загледан в нежната усмивка на лицето й. Въздъхнах. По-добре да го приема по-рано, отколкото по-късно. Освен това трябваше да я пратя в стаята й. Не биваше да е тук, когато замъкът се събудеше.
— Моли — внимателно я повиках аз.
Тя се размърда и отвори очи.
— Фиц?
— Вече трябва да се прибереш в стаята си.
— Зная. Изобщо не биваше да идвам. — Тя замълча. — Всички онези неща, които ти наговорих преди няколко дни. Не…
Допрях показалец до устните й. Моли се усмихна.
— Правиш тези нови мълчания… много интересни. — Тя ме целуна, после се измъкна от леглото ми и бързо започна да се облича. Станах. Движех се по-бавно. Моли нежно ме погледна. — Ще се прибера сама. По-безопасно е. Не бива да ни виждат заедно.
— Някой ден това ще… — започнах аз, но този път тя ме накара да замълча с малката си длан на устните ми.
— Сега няма да говорим за такива неща. Нека изживеем нощта такава, каквато е. Съвършена. — Отново ме целуна, по-бързо, освободи се от прегръдките ми и ме остави сам, като безшумно затвори вратата след себе си. Съвършена ли?
Облякох се и разпалих огъня. Седнах на стола пред огнището и зачаках. Скоро вратата към стаята на Сенч се отвори. Качих се по стълбището колкото можех по-бързо. Сенч седеше пред огнището си.
— Трябва да ме изслушаш — казах му. Когато чу напрегнатия ми глас, той тревожно повдигна вежди и посочи стола срещу себе си. Седнах и отворих уста да започна, но от онова, което направи Сенч, настръхнах — той се огледа, сякаш стояхме насред огромна тълпа и вдигна показалец пред устните си. После се наведе напред и почти допря чело до моето.
— Тихо, тихо. Какво има?
Сърцето ми се блъскаше в гърдите. От всички места в Бъкип никога не бях очаквал да се наложи да внимавам какво говоря точно тук.
— Добре — въздъхна Сенч. — Докладвай.
Поех си дъх и започнах. Не пропуснах нищо и му разкрих връзката си с Искрен, за да може да разбере цялата история. Изложих всички подробности: побоя над шута, предложението на Кетрикен към Беърнс, собствената си служба на краля, Ведра и Джъстин в стаята ми. Когато прошепнах за шпионите на Славен, той сви устни, но не изглеждаше изненадан. Накрая свърших. Сенч ме гледаше спокойно.
Отново шепот.
— И до какво заключение стигаш от всичко това — попита ме той, сякаш беше загадка, която ми бе поставил за урок.
— Може ли честно да говоря за подозренията си?
Кимване.
Въздъхнах облекчено. Докато описвах картината, която се беше очертала в главата ми през последните седмици, усещах как от плещите ми пада тежко бреме. Сенч трябваше да знае какво да правим. И затова говорех, бързо и напрегнато. Славен знаеше, че кралят умира от болест. Уолас бе неговото оръдие да държи баща си упоен и открит за внушенията си. Щеше да дискредитира Искрен и да изсмуче цялото богатство на Бъкип. Щеше да остави Беърнс на алените кораби, за да са заети, докато изпълнява собствените си цели. Беше обрисувал Кетрикен като чужденка с амбиции за престола. Нечестна невярна жена. Укрепваше влиянието си. Крайната му цел, както винаги, бе тронът. Или поне да заграби колкото може по-голяма част от Шестте херцогства. Оттук и щедростта му към вътрешните херцози и техните благородници.