— Тогава защо представя Беърнс като предател? И Кетрикен — като чужденка. Защо разпространява слухове, за да осмее Искрен, и неговия поход?
— От завист. Славен винаги е бил разглезеният любимец на баща си. Едва ли ще се обърне срещу Искрен. — Нещо в гласа на Сенч ме накара да осъзная, че отчаяно иска да вярва в това. — Аз доставям билките, които Уолас дава на Умен за болките му.
— Не се съмнявам в твоите билки. Но мисля, че други прибавят и още.
— Има ли смисъл? Дори Умен да умре, Искрен си остава престолонаследник.
— Освен ако първо не умре Искрен. — Когато Сенч отвори уста да възрази, вдигнах ръка. — Не е задължително да е истина. Ако контролира котерията, Славен може просто да съобщи за смъртта на Искрен. И става престолонаследник. Тогава… — Оставих изречението недовършено.
Сенч тежко въздъхна.
— Стига. Даде ми достатъчно материал за размисъл. Ще поразчепкам тези идеи със собствените си източници. Засега трябва да се пазиш. И да бдиш над Кетрикен. И над шута. Ако в теориите ти има дори само капчица истина, всички ще станете пречки за целта на Славен.
— Ами ти? — тихо попитах аз. — Каква е тази неочаквана предпазливост?
— До моята стая има друга. Преди винаги е била празна. Но сега в нея се настани един от гостите на Славен. Ясен. Братовчед на Славен и наследник на херцогство Фароу. Той спи съвсем леко. Оплака се на слугите, че в стените писукат плъхове. Снощи Слинк обърна едно котле и вдигна голям шум. Събуди го. Освен всичко друго Ясен се оказа страшно любопитен. Сега разпитва слугите дали е известно в Бъкип някога да са бродили призраци. Чух го да почуква по стените. Мисля, че подозира за тази стая. Излишно е прекалено да се безпокоим — той скоро си тръгва. Сигурен съм. Но малко предпазливост няма да ни навреди.
Усещах, че има още нещо, но щом не искаше да ми го каже, нямаше смисъл да го разпитвам. Зададох му обаче още един въпрос.
— Сенч, все още ли виждаш краля веднъж дневно?
Той сведе очи към ръцете си и бавно поклати глава.
— Изглежда, Славен подозира за съществуването ми. Признавам го. Поне подозира нещо и като че ли наоколо винаги дебнат негови хора. Това прави живота труден. Но стига за нашите тревоги. Хайде да помислим как нещата могат да се оправят.
И после поведохме дълъг разговор за Праотците въз основа на малкото, което знаехме за тях. Поразмишлявахме за това какво ще е, ако Искрен успее, и в каква форма може да дойде помощта на Праотците. Сенч говореше с голяма надежда и искреност, дори въодушевление. Опитах се да го споделя, ала смятах, че спасението на Шестте херцогства зависи от премахването на усойницата сред самите нас. Скоро той ме прати в собствената ми стая. Легнах си с намерението да си почина поне няколко минути преди да посрещна новия ден, но вместо това потънах в дълбок сън.
Известно време бяхме благословени с бури. Радвах се на всеки ден, в който се събуждах и чувах дъжда да плиска в капаците на прозорците ми. Опитвах се незабелязано да се движа из замъка, избягвах Славен, макар че това означаваше да се храня в стаята на стражниците, изнасях се от всяка стая, в която влизаха Джъстин и Ведра. Уил също се беше завърнал от поста си в Червената кула в Беърнс. От време на време го виждах в компанията на Ведра и Джъстин. По-често обаче седеше сам и очите му сякаш всеки момент щяха да се затворят. Неприязънта му към мен не бе онази концентрирана ненавист, която споделяха Джъстин и Ведра, но въпреки това избягвах и него. Казвах си, че проявявам здрав разум, но се страхувах до смърт. Посещавах краля винаги, когато ме пускаха при него. Не беше много често.
Една сутрин ме събуди чукане по вратата. Някой викаше името ми. Скочих от леглото и отворих. Едно пребледняло конярче трепереше пред стаята ми.
— Хендс ви вика в конюшнята! Бързо!
Момчето не ми даде време да отговоря на съобщението му и отпраши така, сякаш го гонеха седем вида демони.
Навлякох си дрехите от предишния ден. Помислих си да наплискам лицето си с вода или да пригладя косата си и наново да си завържа опашката, ала вече тичах по стълбището. Докато прекосявах двора, вече чувах повишени гласове от конюшнята. Знаех, че Хендс няма да ме извика заради някоя обикновена вътрешна свада. Не можех да си представя какъв е проблемът. Отворих вратата и си проправих път между струпалите се коняри.
Там беше Бърич. Вече не викаше. Изтощен от път и уморен, той неподвижно стоеше. До него бе Хендс, с пребледняло лице, но твърд.
— Нямах избор — тихо каза той. — И ти щеше да си принуден да постъпиш така.