Докато Бърич говореше, усетих, че от време на време го побиват тръпки. Намираше се на ръба на пълното изтощение. Ала всеки път щом потръпнеше, дълбоко си поемаше дъх и продължаваше.
Гласът му се запъна само за миг, когато разказа, че във фароуските равнини попаднали на засада. Без да прави заключения, той само отбеляза, че разбойниците се биели като ратници. Макар че не носели цветове на никой херцог, били прекалено добре облечени и въоръжени за обикновени бандити. И очевидната им цел бил Искрен. Когато две от товарните животни се освободили и избягали, нито един от нападателите не тръгнал след тях. Бандитите обикновено предпочитали да преследват натоварени с багаж коне, отколкото да се сражават с хора. Спътниците на Искрен накрая намерили удобно място, заели позиции и оказали успешен отпор на противниците си. Нападателите се отказали, след като се убедили, че стражниците на принца предпочитат да умрат, отколкото да се предадат, и избягали, като оставили мъртвите си на снега.
— Не ни победиха, но и ние не бяхме невредими. Изгубихме голяма част от провизиите си. Бяха убити седем души и девет коня. Двама от нас имаха тежки рани, други трима — по-леки. Принц Искрен реши да върнем ранените в Бъкип. С нас прати и двама здрави. Планът му беше да продължи похода си, да отведе стражата си до Планинското кралство и да ги остави да го чакат там, докато се върне. Остър командваше нашата група. Искрен му повери писмена информация. Не зная какво е съдържала тя. Остър и другите бяха убити преди пет дни. Причакаха ни точно на границата с Бък, докато пътувахме покрай река Бък. Стрелци. Случи се много… бързо. Четирима от нас паднаха веднага. Конят ми беше улучен в хълбока. Дорест е младо животно. Изпадна в паника и скочи в реката с мен. Там водата е дълбока и течението е силно. Вкопчих се в него, но течението ни повлече. Чух Остър да вика на другите да бягат, защото някой трябвало да стигне до Бъкип. Но никой от тях не оцеля. Аз успях да изляза на брега и се върнах на мястото на битката. Документите, които носеше Остър, ги нямаше.
Докато докладваше, Бърич стоеше изправен и гласът му бе ясен. Просто описваше какво се е случило. Не споменаваше нищо за чувствата си, нито че е единственият оцелял от групата. Тази нощ щеше да се напие. Зачудих се дали ще иска да му правя компания. Но засега стоеше и чакаше въпросите на краля. Мълчанието се проточи.
— Милорд? — осмели да каже той.
Крал Умен помръдна в леглото си.
— Това ми напомня за младостта ми — дрезгаво каза той. — Някога можех да яздя кон и да държа меч. Когато човек изгуби това… е, всъщност изгубва много повече. Добре ли е конят ти?
Бърич се намръщи.
— Направих каквото можах за него, милорд. Няма да получи трайно увреждане.
— Добре. Поне някаква утеха. Поне някаква. — Крал Умен замълча. За миг се заслушахме в дишането му. Изглежда, се напрягаше. — Върви да си починеш — накрая хрипливо рече той. — Изглеждаш ужасно. Може… — Кралят замълча и два пъти си пое дъх. — По-късно ще те повикам. Когато си починеш. Сигурен съм, че има какво да те питам… — Умен отново си пое дъх. Дълбокото дишане на човек, когато болката е почти непоносима. Спомних си какво бях изпитал онази нощ. Опитах се да си представя как слушам доклада на Бърич и изпитвам такава болка. И се мъча да не го показвам. Шутът се наведе към краля и се вгледа в лицето му. После се обърна към нас и леко поклати глава.
— Ела — тихо казах на Бърич. — Кралят ти даде заповед.
На излизане от кралската спалня той като че ли по-тежко се облягаше на рамото ми.
— Сякаш не го беше грижа — предпазливо промълви Бърич, докато бавно вървяхме по коридора.
— Не е така. Повярвай ми. Тъкмо напротив. — Стигнахме до стълбището. Поколебах се кой път да избера. — Ще те заведа в стаята си.
— Не. Искам да си отида в моята стая. — Гласът му прозвуча сприхаво като на болно дете.
— После. След като си починеш — твърдо заявих аз. Той не възрази. Мисля, че нямаше сили. Облегна се на стената, докато отключвах. Отворих вратата и му помогнах да влезе. Опитах се да го накарам да легне на леглото ми, но Бърич настоя да седне на стола до огнището и затвори очи. Сега на лицето му проличаха всички лишения на пътуването му. Костите прекалено ясно изпъкваха под плътта, а цветът на кожата му беше ужасен.
Бърич отвори очи и се огледа, сякаш никога не бе виждал тази стая.
— Фиц? Имаш ли нещо за пиене?