А после, сякаш за да опровергае думите си, ме замъкна в караулното до кухнята и безцеремонно ме блъсна върху една от дългите пейки край нащърбената дървена маса. Миризмата на караулното ми се стори изумително приятна. Всеки войник, бил той изморен, премръзнал или пиян, можеше тук да намери утеха. Готвачите винаги оставяха пълно котле да къкри над огъня, а на масата непременно имаше хляб, сирене и жълто лятно масло от подземните килери. Бърич сипа две паници гореща яхния и наля по халба бира, за да преглъщаме по-лесно хляба и сиренето.
Известно време само седях и гледах. Нямах сили дори да вдигна лъжицата. Но ароматът ме изкуши да опитам и това бе достатъчно. Някъде към средата на паницата спрях за малко, смъкнах наметалото и посегнах за ново парче хляб. След втората паница вдигнах очи и видях, че Бърич ме гледа развеселено.
— По-добре ли си? — попита той.
Позамислих се.
— Да.
Чувствах се сит, не треперех от студ и дори тежката умора бе някак приятна. Сега ми трябваше само да се наспя. Вдигнах ръка и я огледах. Все още усещах тръпките, но вече не ги забелязвах.
— Много по-добре — добавих и се изправих. Краката ми стъпиха здраво на пода.
— Сега вече можеш да се явиш на доклад при краля.
Погледнах го смаяно.
— Сега? През нощта? Крал Умен отдавна си е легнал. Стражата няма да ме пусне.
— Може би, и така ще е по-добре. Но трябва поне да обадиш, че си пристигнал. Кралят сам ще реши кога да те приеме. Ако те отпрати, можеш да си лягаш. Но се обзалагам, че ако крал Умен те отпрати, престолонаследникът Искрен ще иска да поговори с теб. Най-вероятно още сега.
— Ти в конюшнята ли отиваш?
— Естествено. — Бърич се ухили с лукаво самодоволство. — Аз съм прост коняр, Фиц. Нямам какво да докладвам. А и обещах на Хендс да му занеса нещо за ядене.
Мълчаливо го гледах как взе един поднос, отряза няколко големи филии, захлупи с тях две паници гореща яхния, добави отстрани резен сирене и сложи отгоре парче масло.
— Какво мислиш за Хендс?
— Той е добро момче — каза неохотно Бърич.
— Не е само това. Ти отпрати всички други с кервана, но него избра да остане в Планинското кралство и да се върне с нас.
— Трябваше ми надежден човек. По онова време ти беше… много болен. А право да си кажа, и аз бях същата стока.
Той вдигна ръка към бялата ивица в черната си коса — спомен за почти смъртоносния удар.
— Как избра точно него?
— Всъщност не го избрах. Той дойде при мен. Някак беше разбрал къде са ни настанили и измоли от Джоунки да го пусне. Аз все още лежах омотан с превръзки и почти нищо не виждах. Усетих го да стои до мен. Попитах какво иска, а той каза, че трябва да предам командите някому, защото без мен и Коб конярите взели да стават немарливи.
— И това те впечатли.
— Беше дошъл по работа, а не да разпитва за теб, за мен или за събитията. Знаеше какво трябва да се направи и идваше да го свърши. Харесвам такива хора. Да си знаят работата и да я вършат. Затова му възложих да ме замести. Той се справи добре. Задържах го след другите, защото знаех, че може да ми потрябва такъв човек. А и за да го проверя. Дали беше само амбициозен, или наистина разбираше какво дължи човек на едно животно, когато го смята за свое? Власт над останалите ли искаше, или само се вълнуваше за конете?
— Какво мислиш за него сега?
— Вече не съм млад. Мисля, че когато ми стане трудно да се справям с вироглави жребци, в Бъкип пак ще има добър старши коняр. Не че смятам скоро да се оттегля. Той има още много да учи. Но и двамата разполагаме с време — той да учи, аз да го уча.
Кимнах. Предполагах, че някога е възнамерявал да ми отстъпи мястото си. Сега и двамата знаехме, че това никога няма да стане.
Той се обърна и тръгна към вратата.
— Бърич — казах тихо и той спря. — Никой не може да те замести. Благодаря ти. За всичко, което направи през последните месеци. Дължа ти живота си. Не само защото ме спаси от смъртта. Ти ми даде живот, превърна ме в онова, което съм. Знам, Рицарин е мой баща. Но никога не съм го срещал. Години наред ти се грижеше за мен като за свой син. Не винаги съм го оценявал…
Бърич изсумтя и отвори вратата.