Нямаше какво, да му отговоря. Боях се, че е прав.
— Хапни нещо — предложих му. — Как ти е кракът ти?
Той вдигна одеялото и небрежно разгледа раната.
— Поне още е тук. Сигурно и за това трябва да съм признателен. И е по-добре от сутринта. Дяволската тояга наистина изсмука инфекцията. Въпреки че има пилешки мозък, тази жена още си разбира от билките.
Нямаше нужда да питам за кого говори.
— Ще хапнеш ли — настоях аз.
Бърич остави чашата и взе лъжицата. Опита супата, която му бе донесла Моли, и неохотно кимна.
— Е, значи това е момичето. Моли — отбеляза той.
Кимнах.
— Днес изглеждаше малко студена с теб.
— Малко — сухо отвърнах аз.
Бърич се ухили.
— Сприхав си също като нея. Търпение сигурно не й говори добри неща за мен.
— Тя не обича пияниците — откровено му казах аз. — Баща й умря от пиене. Но преди това успя да й вгорчи живота за години напред. Биеше я, когато беше малка. Караше й се, когато стана прекалено голяма, за да я бие.
— О. — Бърич пак напълни чашата си. — Съжалявам.
— Тя съжаляваше още повече.
Той ме погледна в очите.
— Аз не съм виновен за това, Фиц. Нито съм бил груб с нея, когато беше тук. Дори не съм пиян. Поне все още. Така че преглътни неодобрението си и ми разкажи какво става в Бъкип.
Изправих се и му докладвах, като че ли все още имаше право да ми нарежда. В известен смисъл си беше точно така. Докато говорех, той ядеше. Когато свърших, си наля още бренди и се отпусна на стола си с чаша в ръка. Разклати чашата, втренчи се в нея, сетне вдигна поглед.
— И Кетрикен е бременна, но още не знае нито кралят, нито Славен.
— Мислех, че спиш.
— Спях. Почти си мислех, че този разговор ми се е присънил. Добре. — Той пресуши чашата си, понадигна се и отметна одеялото от крака си. После бавно сви коляно, докато раната му започна да се разтваря. Видът й ме накара да потръпна, ала Бърич само изглеждаше замислен. Наля си още бренди и го изпи. Бутилката бе празна до половината. — Е, ако искам раната да се затвори, ще се наложи да си шинирам крака. — Той вдигна очи към мен. — Знаеш какво ми трябва. Ще ми го донесеш ли?
— Мисля, че трябва да останеш тук за ден-два. Да си починеш. Ако си на легло, няма нужда да го шинираш.
Бърич ме изгледа и попита:
— Кой пази вратата на Кетрикен?
— Мисля, че… Е, в предната стая сигурно спят слугини.
— Знаеш, че щом научи, той ще се опита да я убие заедно с нероденото й дете.
— Още е тайна. Ако започнеш да пазиш вратата й, всички ще разберат.
— Според моите изчисления знаем петима души. Това не е тайна, Фиц.
— Шестима — казах. — Шутът се досети още преди дни.
— О! — Имах удоволствието да видя Бърич смаян. — Е, поне той няма да се разприказва. И все пак, както сам виждаш, това няма дълго да остане тайна. Още днес ще плъзнат слухове, помни ми думата. Довечера ще застана пред вратата й.
— Непременно ли трябва да си ти? Не можеш ли да си починеш, а аз ще…
— Веднъж ти казах, че битката не е свършила, докато не си победил. Това — той отвратено посочи крака си — няма да е повод да се откажа. Достатъчно е, че моят принц продължи без мен. Няма да го предам тук. Освен това… — Бърич кисело се засмя. — Освен това в конюшнята няма достатъчно работа за двама ни с Хендс. Пък и изгубих желание. Сега ще ми донесеш ли каквото ми трябва за шина?
Подчиних се и му помогнах да намаже раната с мехлем, преди да я бинтова и шинира. Той разряза чифт стари панталони, така че да ги обуе върху шината, и с моя помощ слезе по стълбището. После въпреки думите си отиде в яслата на Дорест, за да види дали раната му е почистена. Оставих го там и се върнах в замъка. Исках да поговоря с Кетрикен, да й съобщя, че довечера пред вратата й ще има стража, и да й обясня защо.
Почуках и Розмари ми отвори. Престолонаследницата бе в покоите си заедно с няколко придворни дами. Повечето бродираха и си приказваха. Самата Кетрикен бе отворила прозореца в мекия зимен ден и намръщено се взираше в спокойното море. Напомни ми за Искрен, когато използваше Умението, и си помислих, че я измъчват почти същите тревоги. Проследих погледа й и също като нея се зачудих къде ще ударят днес алените кораби и какво става в Беърнс. Нямаше смисъл да се питам. Официално от херцогството не бяха получени никакви вести. Според слуховете бреговете били почервенели от кръв.