— Розмари, искам да поговоря насаме с нейно височество.
Момиченцето сериозно кимна и направи реверанс на господарката си. След малко Кетрикен вдигна очи, кимна ми и ми даде знак да се приближа. Тихо я поздравих и усмихнато посочих водата, сякаш си приказвахме за хубавото време. Ала прошепнах:
— Бърич иска да пази вратата ви. Бои се, че когато други научат за бременността ви, животът ви ще е изложен на опасност.
Друга жена може би щеше да пребледнее или поне да се изненада. Кетрикен леко докосна ножа, който винаги носеше до ключовете си.
— Почти ще се радвам на толкова директна атака. — Тя се замисли. Няма да ни навреди да им покажем, че ги подозираме. Не че знаем обаче. Защо да съм внимателна и тактична? Бърич вече е получил техните поздрави под формата на стрела в крака. — Горчивината в гласа й и гневът, който се криеше под нея, ме поразиха. — Бърич може да застане на стража. Ще съм му искрено признателна. Бих могла да избера по-здрав мъж, но няма да му имам такова доверие, каквото на Бърич. Раната ще му позволи ли да изпълни тази задача?
— Мисля, че гордостта му няма да допусне да я остави на някой друг.
— Добре тогава. — Тя замълча за миг. — Ще наредя да му приготвят стол.
— Съмнявам се, че ще го използва.
Кетрикен въздъхна.
— Всички по свой начин правим саможертва. Въпреки това столът ще е там.
Сведох глава и тя ме освободи. Върнах се в стаята си с намерението да разчистя всичко, което бе донесено заради Бърич. Ала докато крачех по коридора, сепнато видях, че вратата ми бавно се отваря. Отдръпнах се от съседната врата и се прилепих към касата. След миг от стаята ми излязоха Джъстин и Ведра. Излязох на пътя им и попитах язвително:
— Още ли търсите място за срещите си?
Те се вцепениха. Джъстин отстъпи назад и почти се скри зад Ведра. Тя гневно го изгледа, после решително застана пред мен.
— Не сме длъжни да ти отговаряме за нищо.
— Даже за това, че сте влизали в стаята ми ли? Намерихте ли нещо интересно?
Джъстин дишаше така, сякаш току-що бе тичал. Нарочно срещнах погледа му. Той беше онемял. Усмихнах му се.
— Изобщо не сме длъжни да разговаряме с теб — заяви Ведра. — Знаем какъв си. Хайде, Джъстин.
— Знаете какъв съм ли? Интересно. Уверявам ви, че и аз зная какви сте. И че не съм единственият, който знае.
— Човек звяр! — изсъска Джъстин. — Ти се наслаждаваш на най-мерзката магия. Да не си мислеше, че можеш да останеш незабелязан сред нас? Нищо чудно, че Гален те намери за негоден за Умението!
Стрелата му ме улучи и затрептя в моя най-таен страх. Опитах се да не го проявявам външно.
— Аз съм предан на крал Умен. — Погледнах ги спокойно. Не казах нищо повече. Не с думи. Но ги измерих отгоре до долу. По почти незабележимото им пристъпване от крак на крак и бързото им споглеждане реших, че знаят, че са предатели. Те докладваха на Славен — а знаеха, че трябва да докладват на краля. Не се самозаблуждаваха за собствената си същност. Може би Гален беше прогорил вярност към Славен в умовете им, може би не бяха в състояние да помислят да се обърнат срещу него. Ала в същото време знаеха, че Умен е крал и че предават краля, пред когото са положили клетва. Добре запомних това — може би някой ден щеше да ми е от полза.
Пристъпих напред и за мое удоволствие Ведра се отдръпна, а Джъстин се скри зад нея. Не ги нападнах. Обърнах им гръб и отворих вратата на стаята си. Когато влязох вътре, усетих, че в периферията на ума ми се промъква тъничко пипало на Умението. Без да се замислям, го блокирах така, както ме беше учил Искрен.
— Пазете си мислите за себе си — предупредих ги аз, без да ги удостоя с поглед. Затворих вратата.
За миг задъхано спрях. Спокойно. Спокойно. Не вдигнах мисловните си стени. После тихо и предпазливо заключих. Обиколих стаята. Веднъж Сенч ми бе казал, че убийците винаги трябвало да смятат другите за по-способни от себе си. Това бил единственият начин да останеш жив. Затова не докоснах нищо в случай, че е намазано с отрова. Застанах в средата на стаята, затворих очи и се опитах да си спомня точно как бе изглеждала преди да изляза. После вдигнах клепачи и потърсих промените.
Малкият поднос с билки беше върху скрина. Бях го оставил в единия край, така че Бърич лесно да може да го достигне. Значи бяха ровили в скрина. Гобленът с крал Мъдрост, който месеци наред бе висял малко накриво, сега беше изправен. Не забелязах нищо друго. Озадачих се. Нямах представа какво са търсили. Фактът, че са тършували в скрина ми, предполагаше, че предметът е достатъчно малък, за да се побере там. Но защо бяха вдигали гоблена, за да надзърнат зад него? Замислих се. Това не беше случайно претърсване. Не бях сигурен какво са се надявали да открият. Ала подозирах, че са им казали да търсят таен проход от стаята ми. С други думи, Славен беше стигнал до заключението, че не е било достатъчно да убие лейди Дайми. Подозренията му бяха по-сериозни, отколкото ме бе накарал да повярвам Сенч. Почти бях благодарен, че така и не бях успял да разбера как се отваря входът за стаята му. Това ми вдъхваше увереност в надеждността му.