Внимателно разгледах всички предмети, преди да ги докосна. Погрижих се цялата останала от подносите на Бърич храна да бъде изхвърлена на място, където никой да не я вкуси. Излях водата от ведрата и каната. Проверих запаса си от дърва и свещи за прахове или смоли, чаршафите — за прах и неохотно изхвърлих всичките си билки. Не исках да рискувам. Не открих нещо да липсва, нито да е в повече. Накрая седнах на леглото. Чувствах се изтощен и унил. Щеше да ми се наложи да съм по-бдителен. Спомних си преживяното от шута и се замислих за него. Не желаех при следващото ми влизане в стаята да ми нахлузят чувал на главата и да ме пребият.
Стаята изведнъж ми се стори задушаваща, капан, в който всеки ден трябваше да се връщам. Излязох, без да си направя труда да заключа. Ключалките бяха безполезни. Нека видеха, че не се страхувам от тях. Въпреки че се страхувах.
Навън бе мек и ясен късен следобед. Нетипично топлото за сезона време ме измъчваше, макар да ми беше приятно да се разхождам на двора. Реших да сляза до града, да посетя „Руриск“ и другарите си и после може би да изпием по бира в някоя кръчма. Отдавна не бях ходил там, отдавна не бях слушал градските клюки. С облекчение поне за малко щях да се откъсна от бъкипските интриги.
Докато излизах през портата, един млад стражник ми препречи пътя и викна:
— Стой!
Спрях и попитах:
— Какво има?
Той се прокашля, после почервеня — беше ме познал. Пое си дъх, ала продължи да мълчи.
— Искаш ли нещо от мен? — попитах аз.
— Моля ви да почакате, господине — каза той.
Влезе в сградата и след миг оттам се появи по-възрастен офицер. Жена. Тя сериозно ме погледна, пое си дъх, за да си даде смелост, и тихо каза:
— Нямате право да напускате замъка.
— Какво? — Не вярвах на ушите си.
Жената изправи рамене и каза по-твърдо:
— Нямате право да напускате замъка.
Обзе ме гняв. Овладях го.
— По чия заповед?
Тя не се поколеба.
— Нареди ми капитанът на стражата, господине. Не зная нищо повече.
— Искам да разговарям с капитана — казах аз.
— В момента го няма.
— Разбирам. — Но всъщност не разбирах. Усещах, че примката се стяга около врата ми, но не бях сигурен защо точно сега. Другият очевиден въпрос беше: „Защо не?“ С отпадането на Умен мой закрилник бе станал Искрен. Но него го нямаше. Можех да се обърна към Кетрикен, но само ако бях готов да предизвикам открит сблъсък между нея и Славен. Не исках. Както винаги, Сенч стоеше зад кулисите. Всичко това бързо ми мина през ума. Тъкмо се извръщах от портата, когато чух да ме викат. Обърнах се.
По склона откъм града се изкачваше Моли. Тичаше и синята й слугинска рокля се увиваше около прасците й. Тичаше тежко, неравномерно, за разлика от обичайната си грациозна походка. Беше изтощена.
— Фиц! — отново извика тя. В гласа й звучеше страх.
Тръгнах към нея, но жената се изпречи на пътя ми. На лицето й бе изписан страх, ала й решителност.
— Не мога да ви пусна навън. Имам заповед.
Прииска ми се да я блъсна настрани. Насилих се да се успокоя. Ако се сбиех с нея, нямаше да помогна на Моли.
— Тогава ти иди при нея, по дяволите! Не виждаш ли, че е в беда?
Тя продължи да ме гледа, без да помръдне.
— Майлс! — извика жената и отвътре изскочи момчето. — Върви да видиш какво й е на онази жена. Бързо!
Младият стражник отпраши като стрела. Стоях пред жената и безпомощно надничах над рамото й, докато Майлс тичаше към Моли. Когато стигна до нея, той я прегърна и взе кошницата от ръката й. Тежко облегната на него, задъхана и почти разплакана, Моли продължи нагоре към портата. Мина цяла вечност, докато се озове в ръцете ми.
— Фиц, о, Фиц! — изхлипа тя.
— Ела — казах й аз и я поведох. Знаех, че съм постъпил разумно и хладнокръвно, но въпреки това се срамувах от себе си.
— Защо не… дойде да ме посрещнеш? — задъхано попита Моли.
— Стражниците не ми позволиха. Имали заповед да не напускам Бъкип — тихо отвърнах аз. Усещах, че трепери. Заведох я зад ъгъла на сградата на стражниците, където не можеха да ни видят, и я прегърнах. Отметнах кичурите коса от лицето й. След малко тя утихна в ръцете ми. Дишането й се успокои, ала тя продължи да трепери.