— Слязох в града. Лейди Търпение ме освободи за целия следобед. И трябваше да намеря някои неща… за свещите.
Повдигнах брадичката й и я погледнах в очите.
— И после?
— Вече се… прибирах. Бях на стръмната отсечка, точно извън града. Където растат елшите?
Кимнах. Знаех мястото.
— Чух тропот на конски копита. Бързаха. Затова се отдръпнах от пътя. Моли отново се разтрепери. — Продължих да вървя, като си мислех, че ще ме подминат. Но изведнъж ме настигнаха и когато се озърнах, препускаха право към мен. Не по пътя, а право към мен. Хвърлих се в храстите и конниците ме последваха. Обърнах се и се затичах, но те се приближаваха… — Гласът й ставаше все по-висок.
— Успокой се. Помисли. Колко бяха? Познаваше ли ги?
Тя бясно тръсна глава.
— Двама. Не видях лицата им. Тичах, а те носеха от онези шлемове, които се спускат над очите и носа. Гонеха ме. Там е стръмно, нали знаеш, и има много храсталаци. Опитах се да им избягам, но те продължиха да яздят след мен. Насочваха ме като кучета — стадо овце. Тичах ли тичах, но те не изоставаха. После паднах, спънах се в един дънер. И те скочиха от конете. Единият ме натисна на земята, а другият ми взе кошницата. Изсипа я, като че ли търсеше нещо, и двамата се смееха… Помислих си, че…
Сърцето ми биеше също толкова силно, колкото нейното.
— Нараниха ли те — яростно попитах аз.
Моли мълчеше, после поклати глава.
— Не. Той само… ме държеше. И се смееше. Другият каза… каза, че съм била страшно глупава да се оставя да ме използва някакво копеле. Казаха…
Отново замълча. Каквото и да й бяха казали, както и да я бяха нарекли, думите им очевидно бяха достатъчно грозни, за да не иска да ги повтори пред мен. Бяха успели да я наранят толкова тежко, че дори не искаше да сподели болката си. Това ме прониза като с меч.
— После ме предупредиха — продължи Моли. — Казаха да стоя надалеч от копелето. Да не му върша мръсната работа. Казаха… неща, които не разбрах: за съобщения, шпиони и измяна. Казаха, че иначе всички щели да узнаят, че… че съм уличницата на копелдака. — Опита се просто да изрече думата, ала тя с мъка се изтръгна от устата й. — После казаха, че… ще ме обесят… ако не ги послушам. Че било предателство да изпълнявам поръчки на предател. — Гласът й странно се успокои. — После ме заплюха. И ме оставиха. Чух ги да си отиват, но дълго ме беше страх да стана. Никога не съм била толкова уплашена. — Моли ме погледна. Очите й бяха като отворени рани. — Дори баща ми не ме е плашил така.
Притиснах я към себе си.
— Аз съм виновен за всичко. — Дори не разбрах, че съм го изрекъл на глас, докато тя озадачено не се отдръпна.
— За какво си виновен? Направил ли си нещо лошо?
— Не. Не съм предател. Но съм копеле. И позволих това да засегне и теб. Всичко, за което ме предупреждаваше Търпение, всичко, за което ме предупреждаваше се… за което ме предупреждаваха другите, всичко се сбъдва. И аз те забърках в него.
— Какво става — тихо попита тя, после ахна. — Ти каза, че… стражниците не са те пуснали да излезеш през портата. Че не можеш да напускаш Бъкип? Защо?
— Не зная. Не разбирам много неща. Но зная едно: не бива да те излагам на опасност. Това значи известно време да стоя настрани от теб. И ти от мен. Разбираш ли?
Очите й гневно проблеснаха.
— Разбирам, че ме оставяш сама в това положение!
— Не. Не е така. Трябва да ги накараме да повярват, че са те уплашили, че им се подчиняваш. Тогава ще си в безопасност. Няма да имат причина пак да те нападнат.
— Те наистина ме уплашиха, идиот такъв — изсъска Моли. — Зная обаче едно. Щом някой разбере, че те е страх от него, никога няма да си в безопасност. Ако сега им се подчиня, пак ще ме нападнат. Ще ми кажат да направя други неща, за да видят дали ще им се подчиня от страх.
Това бяха белезите, които бе оставил върху живота й баща й. Белези, които бяха сила, ала и уязвимост.
— Сега не е време да им се противопоставяме — прошепнах аз. Очаквах всеки момент да се появи стражата, за да види къде сме изчезнали. — Ела — казах й и я поведох сред лабиринта от складове и стопански сгради. Тя безмълвно тръгна до мен, после рязко дръпна ръката си от моята и заяви:
— Време е да им се противопоставим. Защото щом започнеш да отлагаш, никога не го правиш. Защо сега да не е моментът?
— Защото не искам да се забъркваш в това. Не искам да пострадаш. Не искам хората да те наричат „уличницата на копелдака“. — Едва се насилих да произнеса думите.
Моли вдигна глава и каза съвсем спокойно:
— Не съм направила нищо, от което да се срамувам. А ти?
— Не. Но…
— „Но“. Любимата ти дума — горчиво рече Моли и ми обърна гръб.