— Моли! — Хвърлих се след нея и я хванах за раменете. Тя се завъртя и ме удари. Не ме зашлеви. Силен юмрук в устата ми, който ме накара да се олюлея. Усетих вкус на кръв. Моли гневно ме гледаше и ме предизвикваше отново да я докосна. Не го направих. — Не съм казал, че няма да се боря с тях. А само, че не искам ти да се забъркваш. Дай ми възможност да го направя както си знам. — Усетих, че по брадичката ми се стича кръв. Оставих Моли да я види. — Повярвай ми, ако имам време, ще ги открия и ще ги накарам да си платят. По моя си начин. А сега ми разкажи за мъжете. Как бяха облечени, как яздеха. Какви бяха конете им? Като тукашни ли говореха, или като островитяни? Брадати ли бяха? Можеш ли да ми кажеш цвета на косата и очите им?
Виждах, че се опитва да си спомни, виждах, че умът й бяга от тези мисли.
— Кафяви — накрая отвърна Моли. — Кафяви коне с черни гриви и опашки. И мъжете говореха най-обикновено. Единият имаше тъмна брада. Поне така ми се струва. Трудно е да гледаш с лице, притиснато към пръстта.
— Добре. И това не е малко — отвърнах аз, макар че не ми бе казала абсолютно нищо. — Моли — казах по-тихо. — Няма да идвам… в стаята ти. За известно време. Защото…
— Те е страх.
— Да — изсъсках аз. — Да, страх ме е. Страх ме е, че ще те наранят, страх ме е, че ще те убият. За да наранят мен. Няма да те изложа на опасност като идвам при теб.
Моли стоеше неподвижно. Не знаех дали ме слуша.
— Прекалено много те обичам, за да го допусна. — Думите ми прозвучаха неубедително дори за мен.
Моли се обърна и си тръгна. Изглеждаше самотна в мръсната си синя рокля, свела гордата си глава.
— Моли Червената фуста — прошепнах аз, ала вече не виждах онази Моли. А само жената, в която я бях превърнал.
(обратно)24 Нитбей
В легендите на Шестте херцогства Пъпчивия е предвестник на нещастия. Ако го видите да крачи по пътя, нещастието скоро ще ви сполети. Ако го сънувате, някой ще умре. В приказките той често се явява на онези, които заслужават наказание, но понякога, особено в куклените представления, го използват като обща поличба за нещастие. Провесената над декорите марионетка на Пъпчивия е предупреждение за зрителите, че скоро ще станат свидетели на трагедия.
Дните на зимата се влачеха мъчително бавно. С всеки изтекъл час се приготвях да се случи нещо. Никога не влизах в стая, без първо да я проуча, не ядях храна, която не съм видял да приготвят, пиех само вода, която сам вадех от кладенеца. Спях зле. Постоянното бодърстване ми се отразяваше по стотици начини. Дразнех се от хората, които небрежно разговаряха с мен, бях мрачен, когато се отбивах при Бърич, държах се сдържано с престолонаследницата. Сенч, единственият, пред когото можех да изплача болката си, не ме викаше. Чувствах се мъчително самотен. Не смеех да отида при Моли. Колкото можех по-малко се заседявах при Бърич от страх да не му докарам някоя от своите грижи. Не можех открито да напускам Бъкип, за да прекарвам известно време с Нощни очи, и се боях да излизам по тайния ни път, защото имаше вероятност да ме следят. Чаках и наблюдавах, ала фактът, че нищо не ми се случва, скоро започна да ме мъчи още повече.
Ежедневно посещавах крал Умен. Виждах как чезне пред очите ми, виждах, че шутът от ден на ден става все по-мрачен, а шегите му — все по-язвителни. Копнеех свирепите зимни бури да са в хармония с настроението ми, но небето продължаваше да е синьо и ветровете — тихи. Вечерите в Бъкип бяха оживени от веселби, пирове и балове с маски. Вътрешните херцози и благородници се тъпчеха на масата на Славен и се напиваха с него до късно през нощта.
— Като кърлежи по умиращо куче — яростно заявих един ден пред Бърич, докато сменях превръзката на крака му. Той току-що бе отбелязал, че изобщо не е трудно да стои буден на нощната си стража пред вратата на Кетрикен, защото и без това няма да може да заспи от шума на гуляите.
— Кой умира? — попита той.
— Всички ние. Ден след ден. Никой ли не ти го е казал? Но раната ти зараства, при това изненадващо добре след всичко, което си преживял.
Бърич погледна голия си крак и предпазливо го сви. Тъканта неравномерно се разтегна, но издържа.
— Раната може да се е затворила, но отвътре не я чувствам зараснала — отвърна той. Това не беше оплакване. Бърич вдигна чашата си с бренди и я пресуши. Изгледах я с присвити очи. Напоследък дните му бяха едни и същи. Щом сутрин напуснеше вратата на Кетрикен, той отиваше в кухнята да закуси. После се връщаше в стаята си и започваше да пие. След като дойдех да му помогна да смени превръзката, продължаваше да пие, докато не станеше време да спи. Вечер се събуждаше тъкмо навреме, за да се нахрани и да застане на пост пред вратата на Кетрикен. Вече не вършеше нищо в конюшнята. Изцяло я бе предал на Хендс, който приемаше работата като незаслужено наказание.