Търпение през ден пращаше Моли да разтреби стаята му. Бях изненадан, че той не се оплаква. Чувствата ми бяха смесени. Колкото и да пиеше, Бърич винаги се отнасяше към жените с уважение и все пак празните бутилки не можеха да не напомнят на Моли за баща й. И в същото време ми се искаше двамата да се опознаят. Един ден казах на Бърич, че са заплашили Моли заради връзката й с мен.
— Каква връзка — остро попита той.
— Почти никой не знае, че я обичам — предпазливо признах аз.
— Мъжът не натоварва с проблемите си жената, която обича — строго каза Бърич.
Нямаше какво да му отговоря. Вместо това му изложих малкото подробности, които Моли си спомняше за нападателите си, ала това не му говореше нищо. Известно време погледът му блуждаеше. После той вдигна чашата си, изпи я до дъно и изсумтя:
— Ще й кажа, че се безпокоиш за нея. Ще й кажа, че ако се бои от опасност, трябва да дойде при мен. Аз съм в по-добро положение да се справя с проблема. — Погледна ме в очите. — Ще й кажа, че постъпваш разумно, като стоиш далеч от нея, за нейно добро. — И докато пак наливаше чашата си, добави: — Търпение беше права. Добре, че ми я прати.
Пребледнях, когато разбрах какво означава това. За пръв път бях проявил здрав разум. Той изпи брендито си, погледна бутилката и бавно я плъзна по масата към мен. — Сложи я на лавицата, моля те.
Животните и зимните запаси на Бъкип продължаваха да изчезват. Някои евтино се разпродаваха на Вътрешните херцогства. Най-хубавите ловни и ездитни коне се превозваха с гемии по река Бък до район близо до Турлейк. Славен го представяше като план за спасяване на най-добрите ни разплодни животни далеч от опустошенията на алените кораби. Според Хендс в града се питали каква надежда има за тях, щом кралят не може да защити собствения си замък? Когато по реката потегли гемия, натоварена с фини стари гоблени и мебели, плъзнаха слухове, че Пророците скоро съвсем щели да изоставят Бъкип, без бой, дори без да чакат да ги нападнат. Имах подозрението, че слуховете са верни.
Тъй като бях затворен в крепостта, нямах пряк достъп до приказките на обикновените хора. В стаята на стражниците вече ме посрещаше мълчание. Ограничението върху придвижването ми беше станало повод за клюки и догадки. Отново започнаха приказките, плъзнали в деня, в който не бях успял да спася момиченцето от претопените. Малцина от стражниците разговаряха с мен за друго, освен за времето. Макар че не ме отритваха напълно, те ме изключваха от нормалните си разговори и спорове. Аз носех нещастие. Не исках да излагам на опасност хора, които обичах.
Все още ме посрещаха с радост в конюшнята, ала се опитвах да не изглеждам много близък и с животните. Напоследък конярите бяха много мрачни. Нямаха достатъчно работа и често избухваха свади. Те бяха основният ми източник на новини и слухове. Нямаше нищо обнадеждаващо. Разказваха за пиратски набези срещу беърнски градове, за скандали в кръчмите и на пристанището, за хора, бягащи на юг или навътре в сушата в зависимост от възможностите им. За Искрен и неговия поход се говорело презрително. Надеждата гаснела. Също като мен, жителите на Бъкип очакваха нещастието да почука на вратите им.
Цял месец бушуваха бури и облекчението и радостта в Бъкип бяха по-пагубни от предишния период на напрежение. Една крайбрежна кръчма се подпали по време на особено див гуляй. Пожарът се разпространи и единствено проливният дъжд спаси пристанищните складове. Това щеше да е огромна трагедия, защото след като Славен изпразваше складовете в крепостта, гражданите не виждаха причина да пазят останалото. Дори пиратите никога да не дойдеха в Бъкип, аз се бях примирил с въвеждането на дажби още преди края на зимата.
Една нощ се събудих в абсолютна тишина. Нямаше го воя на бурята, нито тропота на дъжда. Сърцето ми се сви. Обзе ме страшно предчувствие и когато на сутринта видях ясното синьо небе, ужасът ми се усили още повече. Въпреки слънчевия ден атмосферата в замъка бе потискаща. На няколко пъти усетих гъделичкането на Умението. Това почти ме побъркваше, защото не знаех дали Искрен се опитва да установи по-добра връзка, или в ума ми надничат Джъстин и Ведра. Още повече ме обезсърчи посещението ми при крал Умен и шута в късния следобед. Останал само кожа и кости, кралят седеше и разсеяно се усмихваше. Когато влязох, той немощно насочи Умението си към мен и ме поздрави с думите:
— А, Искрен, момчето ми. Как мина урокът ти по бой с меч? — Останалата част от разговора беше още по-объркана. Почти незабавно след пристигането ми се появи Славен, седна, скръсти ръце на гърдите си и впери очи в мен. Не си казахме нито дума. Не можех да реша дали мълчанието ми е страхливост, или сдържаност. Избягах колкото можех по-скоро въпреки укоризнения поглед на шута.