Докато говореше, шутът палеше свещи и хвърляше цепеници в огнището. После дръпна тежката завеса на леглото и каза нежно, сякаш будеше спящо дете:
— Милорд? Фицрицарин ви носи важни вести. Ще се събудите ли да го изслушате?
Кралят не реагира.
— Ваше величество — отново го повика шутът, намокри една кърпа и изми лицето на Умен. — Крал Умен?
— Милорд, народът ви има нужда от вас — отчаяно възкликнах аз. — Нитбей е обсаден от алените кораби. Пет. Трябва бързо да пратим помощ, иначе всичко е изгубено. Щом се укрепят там…
— Могат да затворят бъкското пристанище. — Кралят отвори очи. Не помръдна, но силно стисна клепачи, сякаш от страшна болка. — Шуте. Малко червено вино. Моля те. — Гласът му бе тих, почти шепот, но беше гласът на моя крал. Сърцето ми се разтуптя, като че ли бях старо куче, чуло гласа на своя завърнал се господар.
— Какво да правим? — умолително попитах аз.
— Пратете там всичките ни кораби. Не само бойните. Съберете риболовния флот. Сега се сражаваме за собствения си живот. Как смеят толкова да се приближат, как си позволяват такава дързост! Пратете коне по суша. Да потеглят след час, заповядвам. Може и да не стигнат там до вдругиден, но въпреки това ги пратете. Да ги води Остър.
Сърцето ми се блъскаше в гърдите.
— Ваше величество — внимателно отвърнах аз, — Остър е мъртъв. Загина на връщане от Планините. Нападнали ги разбойници.
Шутът ме изгледа гневно и аз съжалих за прекъсването. Гласът на крал Умен изгуби властността си. Той неуверено попита:
— Наистина ли е мъртъв?
Поех си дъх.
— Да, ваше величество. Но тук е Румен. На Кърф също може да се разчита.
Кралят взе чашата, която му поднесе шутът, отпи от виното и изглежда, се ободри.
— Кърф. Тогава нека ги води Кърф. — Увереността му се възвърна. Прехапах си езика и не отбелязах, че останалите ни коне не си струват да ги пращаме. Жителите на Нитбей несъмнено с радост щяха да посрещнат всеки, който им се притечеше на помощ.
Крал Умен се замисли.
— Какви са вестите от Южното заливче?
— Оттам все още няма вести, ваше величество. — Това не беше лъжа.
— Какво става тук — викна Славен още преди да е влязъл в спалнята, запъхтян от алкохол и бяс. — Уолас! — Принцът обвинително ме посочи. — Разкарай го оттук. Повикай помощ, ако се налага.
Нямаше нужда Уолас да търси надалеч. Двама яки стражници бяха последвали Славен от гуляя и ме сграбчиха. Озърнах се за шута, за който и да било съюзник, но шутът беше изчезнал. Зърнах една бледа ръка да се скрива под леглото и се извърнах. Не го обвинявах. Нямаше с какво да ми помогне — само щяха да го изхвърлят заедно с мен.
— Татко, този простак сигурно смути почивката ти с побърканите си дрънканици! А ти си болен. — Славен загрижено се наведе над леглото.
Почти ме бяха довлекли до вратата, когато кралят проговори. Гласът му не беше висок, ала излъчваше властност.
— Спрете — заповяда той на стражниците и без да помръдва погледна Славен. — Нитбей е обсаден. Трябва да пратим помощ.
Славен тъжно поклати глава.
— Това просто е поредният заговор на копелдака, за да те разстрои. Не сме получавали молба за помощ, няма абсолютно никаква вест.
Единият стражник ме стискаше така, сякаш искаше да ми счупи ребрата. Другият, изглежда, се опитваше да ми изкълчи рамото, въпреки че отказвах да се съпротивлявам. Внимателно запомних лицето му, като се мъчех да не давам израз на болката си.
— Нямаше нужда да си правиш труда, Славен. Аз ще открия истината или лъжата. — Кетрикен се беше облякла. Късо бяло кожено палто, лилав панталон и ботуши. Дългият й меч висеше на хълбока й, а на вратата стоеше Бърич с дебел плащ с качулка и ръкавици в ръце. Тя говореше като на разглезено дете. — Върни се при гостите си. Аз ще замина за Нитбей.
— Забранявам ти — пискливо извика Славен. В стаята внезапно се възцари тишина. Кетрикен тихо отбеляза онова, което всички вече знаеха:
— Един принц не може да забранява на престолонаследницата. Заминавам още тази нощ.
Лицето на принц Славен поморавя.
— Това е измама! Това е заговор на копелдака да хвърли Бъкип в хаос и да всее страх сред народа. Няма никаква вест за нападение срещу Нитбей.
— Тишина — викна кралят и всички се вцепениха. — Фицрицарин? По дяволите, пуснете го. Фицрицарин, застани пред мен. Докладвай. Откъде получи вестта?
Пооправих елека си и пригладих косата си. Поех си дъх и въздъхнах.
— Имах видение, сир. Яви ми се Пъпчивия, който виждаше бъдещето в един вир. Показа ми алените кораби в Нитбей.
Не посмях да кажа повече. Един от стражниците презрително изсумтя. Бърич зяпна и се ококори, Кетрикен се смути. Крал Умен затвори очи и въздъхна.