— Той е пиян — заяви Славен. — Махнете го оттук. — Никога не го бях виждал толкова доволен. Стражниците пак ме хванаха.
— Както… — Кралят дълбоко си пое дъх. Очевидно се бореше с болката. — Както заповядах. — Той събра сили. — Вървете.
Отскубнах се от ръцете на смаяните стражници и казах:
— Слушам, ваше величество. — Трябваше да повторя, за да чуят всички: — Кралят заповяда всички бойни кораби да бъдат пратени в Нитбей, наред с колкото може повече риболовни кораби. И Кърф да откара всички коне по суша.
— Да — шепнешком потвърди кралят и тежко преглътна, после си пое дъх и отвори очи. — Да, такава е заповедта ми. Вървете.
— Малко вино, милорд? — Шутът се бе материализирал от едната страна на леглото. Аз бях единственият, който се сепна. Шутът се усмихна, наведе се над краля и му помогна да повдигне глава, за да отпие глътка вино. Дълбоко се поклоних на Умен, изправих се и се обърнах, за да изляза.
— Можеш да пътуваш с моята стража, ако искаш — предложи ми Кетрикен.
Лицето на Славен почервеня и той викна:
— Кралят не ти каза да тръгваш!
— Но и не ми забрани — спокойно му отвърна тя.
— Милейди! — Един от нейните стражници се появи на вратата. — Готови сме за тръгване.
Смаяно я погледнах. Тя само кимна, после се обърна към мен.
— По-добре да побързаш, Фиц. Освен ако не искаш да тръгнеш така.
Бърич й подаде плаща.
— Конят ми готов ли е — попита тя стражника си.
— Хендс обеща, когато слезете, да чака на вратата.
— Ще ми трябват само минута-две, за да се приготвя — тихо рече Бърич.
— Вървете тогава. Настигнете ме колкото може по-бързо.
Бърич кимна, последва ме до стаята ми и извади зимни дрехи от скрина ми, докато се обличах. После ми каза:
— Среши се и си измий лицето. Воините имат повече вяра на човек, който изглежда така, все едно е очаквал да е буден в този час.
Послушах го и после двамата бързо слязохме по стълбището. Тази нощ той като че ли беше забравил за ранения си крак. Щом излязохме на двора, Бърич изрева на конярите да доведат Сажда и Дорест, после прати едно момче да намери Кърф и да му предаде заповедта, а друго — да приготви всички коне в конюшнята. Прати четирима мъже в града: единия при бойните кораби, а другите трима — да обиколят кръчмите и да съберат флота. Завидях му за ефикасните действия. Той не осъзна, че е поел командването от мен, докато не яхнахме конете. Изведнъж на лицето му се изписа неловко изражение. Усмихнах му се и казах:
— Опитът си казва своето.
Насочихме се към портата.
— Би трябвало да настигнем престолонаследницата, преди да стигне до крайбрежния път — каза Бърич.
Изведнъж на пътя ни се изпречи един стражник и викна:
— Стой!
Конете ни уплашено се изправиха на задните си крака.
— Какво има? — попита Бърич.
Мъжът твърдо стоеше пред нас.
— Вие можете да минете, господине — почтително каза на Бърич той. — Но имам заповед копелдакът да не напуска Бъкип.
— Копелдакът ли? — Никога не бях чувал Бърич да говори толкова гневно. — Кажи Фицрицарин, син на принц Рицарин.
Мъжът го зяпна удивено.
— Кажи го веднага! — Изрева Бърич и изтегли меча си. Изведнъж ми се стори два пъти по-едър, отколкото беше. Усещах яростта му да приижда към мен на талази.
— Фицрицарин, син на принц Рицарин — запелтечи стражникът, пое си дъх и преглътна. — Но както и да го наричам, имам заповед. Той няма право да излиза навън.
— Преди малко престолонаследницата ни заповяда да заминем с нея или да я настигнем колкото може по-бързо. Да не би да твърдиш, че твоята заповед отменя нейната?
Мъжът се смути.
— Един момент, господине. — Той се върна в сградата.
Бърич изсумтя.
— Онзи, който го е обучил, трябва да се срамува. Той разчита само на нашата чест да не минем през портата.
— А може би просто те познава — предположих аз.
Бърич ме изгледа гневно. След малко навън излезе капитанът на стражата и широко ни се усмихна.
— Приятно пътуване и успех в Нитбей.
Бърич му махна с ръка и пришпорихме конете. Беше тъмно, но долу пътят ставаше прав и равен. Скоро се показа луната. Никога не бях виждал Бърич толкова безразсъден. Той препускаше в галоп и не намали скоростта, докато не видяхме стражата на престолонаследницата пред нас. Няколко души се обърнаха и ни познаха. Един от ратниците вдигна ръка за поздрав.
— В началото на бременността кобилата трябва да се упражнява — каза Бърич и хвърли поглед към мен в мрака. — За жените обаче не зная — колебливо прибави той.
Ухилих му се.
— Да не мислиш, че аз зная? — Поклатих глава. — Не зная. Когато са бременни, някои жени изобщо не яздят. Според мен Кетрикен не би изложила на риск детето на Искрен. Освен това с нас е в по-голяма безопасност, отколкото ако я бяхме оставили при Славен.