Бърич не отговори, но усетих, че е съгласен. Усетих още нещо.
„Най-после ще ловуваме заедно!“
„Тихо! — Предупредих го аз и крадешком погледнах Бърич. Внимавах да не издам мислите си. — Отиваме надалеч. Ще можеш ли да следваш конете ни?“
„На малко разстояние те са по-бързи. Но нищо не е способно да изпревари тичащ вълк.“
Бърич леко се скова на седлото. Знаех, че Нощни очи е далеч и се крие в сенките. Наистина ми бе приятно отново да съм навън и да съм с нето. И да върша нещо. Не се радвах, че са нападнали Нитбей, просто най-после имах възможност да действам, дори да бе само за да поправя нечие зло. Отново погледнах Бърич. От него се излъчваше гняв.
— Бърич — осмелих се да го повикам.
— Вълк е, нали — неохотно попита в мрака той. Гледаше право пред себе си. Знаех, че е стиснал зъби.
„Знаеш, че съм вълк.“ Весел отговор с изплезен език.
Бърич потръпна като убоден с игла.
— Нощни очи — тихо признах аз, изразявайки образа на името му с човешки думи. Обзе ме ужас. Бърич го беше усетил. Знаеше. Повече нямаше смисъл да отричам. Но изпитвах и известно облекчение. Бях смъртно уморен от всички лъжи, с които живеех. Бърич мълчаливо яздеше, без да ме гледа. — Не исках да се случи. Просто нямах избор. — Обяснение. Не извинение.
„Аз не му оставих друг избор.“ Нощни очи прекалено весело възприемаше мълчанието на Бърич.
Поставих длан върху шията на Сажда и потърсих утеха в нейната топлина и живот. Зачаках. Бърич продължаваше да мълчи.
— Зная, че никога няма да го одобриш — тихо казах аз. — Но не зависи от моето решение. Просто съм такъв.
„Всички сме такива — подсмихна се Нощни очи. — Хайде, Сърце на глутницата, говори ми. Няма ли да ловуваме добре заедно?“
„Сърце на глутницата ли?“ — зачудих се аз.
„Той знае, че се казва така. Така го наричаха, всички ония кучета, които го боготворяха. «Сърце на глутницата, тук, дивечът е тук, и аз го открих за теб, за теб!» Всички лаеха и се опитваха да са първи. Но сега ги няма, всички са надалеч. Не им хареса, когато ги отвеждаха. Знаеха, че той ги чува, въпреки че не им отговаряше. Никога ли не си ги чувал?“
„Предполагам, че съм се опитвал да не ги чувам.“
„Напразно. Защо да избираш да си глух? Или ням?“
— Трябва ли да го правиш в мое присъствие — сковано попита Бърич.
— Извинявай — отвърнах аз, осъзнал, че наистина е обиден. Нощни очи отново се подхили. Не му обърнах внимание. Бърич не ме поглеждаше. След малко пришпори Дорест и препусна, за да настигне стражата на Кетрикен. Поколебах се, сетне го последвах. Той официално докладва на престолонаследницата за всичко, което бе направил, преди да напусне Бъкип, и тя сериозно кимна, сякаш беше свикнала с такива доклади. Почете ни, като ни даде знак да яздим от лявата й страна, докато капитанът на стражата, някоя си Напръстник, яздеше отдясно. Преди зазоряване ни настигнаха останалите конни ратници от Бъкип. За известно време Напръстник забави ход, за да позволи на уморените им коне да си поемат дъх, но след като стигнахме до един поток и оставихме животните да се напият, решително ги пришпорихме. Бърич не ми говореше.
Преди няколко години бях пътувал до Нитбей в свитата на Искрен. Тогава бяхме стигнали за пет дни, но ни бавеха каруците и фургоните, жонгльорите, музикантите и прислугата. Този път яздехме на коне със закалени воини и нямаше нужда да следваме широкия крайречен път. Единственото нещо, което ни затрудняваше, бе времето. Сутринта на първия ден ни връхлетя зимна буря. Не ни притесняваше само физическото неудобство, но и мисълта, че ветровете ще забавят напредването на корабите. Винаги, когато пътят ни минаваше близо до водата, търсех с поглед платна, ала не виждах нищо.
Напръстник наложи бърз ход, но не изтощителен за конете и ездачите. Макар че не спирахме често, тя променяше скоростта и се грижеше животните да не страдат от жажда. Когато си позволявахме да си починем, конете получаваха овес, а ездачите — корав хляб и чирози. Дори да бяха забелязали вълка, който ни следваше в сенките, никой не спомена нищо. След два дни бурята позатихна и призори видяхме обширната речна долина, която водеше към Нитбей.
Бейгардската твърдина пазеше залива Нитбей. И бе дом на херцог Келвар и лейди Грация, сърцето на херцогство Рипон. Стражевата кула се издигаше на пясъчникова скала над града. Самата крепост беше построена на сравнително равен терен, но бе укрепена с няколко стени и рова. Веднъж ми бяха казали, че никой враг не е успявал да преодолее втората стена. Това вече не беше вярно. Ние спряхме, смаяни от разкрилото се пред нас опустошение.