— Белият кораб — задавено изрекох аз. Побиха ме тръпки от страх, който бе почти като физическа болка.
— Какво — сепна се Бърич. Това беше първата дума, която ми казваше този ден.
— Белият кораб — повторих и посочих с ръка.
— Какво? Къде? Онова там ли? Просто мъгла. Нашите кораби влизат в пристанището.
Погледнах. Имаше право. Мъгла, която се топеше под утринното слънце. Ужасът ми заглъхна като подигравателен призрачен смях. Ала денят изведнъж ми се стори по-студен и слънцето, което за малко се бе подало между буреносните облаци, беше слабо и бледо. Обзе ме лошо предчувствие.
— Разделете силите си и ги разгърнете — тихо заповяда Бърич. — Когато стигнат до брега, корабите ни не бива да срещнат никаква съпротива. Бързо. Фиц, ти тръгни с ратниците, които ще нападнат алените кораби. Трябва да си на брега, когато пристигне „Руриск“. Обясни им какво сме решили. Елате при нас веднага щом се справите с островитяните. Ще ми се да можех да се свържа с херцог Келвар и да му съобщя намеренията ни. Но предполагам, че съвсем скоро сам ще се досети. Е, да започваме.
Последва раздвижване. Кърф и Напръстник се събраха на съвещание, но след изненадващо кратко време вече яздех зад Напръстник заедно с другите воини. Бях въоръжен с меча си, но ми липсваше брадвата, с която през лятото толкова много бях свикнал.
Нищо не стана така лесно, както го бяхме планирали. Сблъскахме се с островитяните сред развалините на града много преди да стигнем до морския бряг. Те се връщаха към корабите си и влачеха със себе си пленници, които ги забавяха. Нападнахме ги. Някои оказаха съпротива, други изоставиха пленниците си и се опитаха да ни избягат. Скоро се пръснахме сред все още димящите сгради и опустошените улици на Нитбей. Неколцина от нас останаха да прережат въжетата на пленниците и да им помогнат с каквото могат. Напръстник проклинаше забавянето, защото бегълците щяха да предупредят другарите си при корабите. Миризмата на трупове и дъждът, който валеше по овъглените греди, ми напомниха за Фордж. Там навсякъде се бяха въргаляли тела, много повече, отколкото бяхме очаквали. Усетих, че някъде сред развалините броди вълк, и потърсих утеха от него.
Напръстник ни ругаеше с изненадващо умение, после ни поведе под формата на клин. Връхлетяхме алените кораби тъкмо навреме, за да видим, че единият вече е на вода. Нямаше какво да направим, ала успяхме да попречим на втория да избяга. С удивителна бързина избихме пиратите, които се опитваха да го изтеглят в морето. Не бяха много, само неколцина от екипажа. Дори успяхме да ги очистим, преди да изколят повечето си пленници, които лежаха завързани на пейките. Предположихме, че отплавалият кораб носи подобен товар. И следователно нямаше намерение да влезе в бой с „Руриск“.
Аленият кораб бе потеглил, натоварен с пленници. Закъде? Дали целта му беше призрачният бял съд, който бях зърнал единствено аз? Дори от самата мисъл за него ме побиха тръпки и слепоочията ми запулсираха. Може би бяха възнамерявали да удавят пленниците или да ги претопят. В този момент не бях в състояние да мисля, но си отбелязах по-късно да разкажа за това на Сенч. Всеки от трите останали кораба бе охраняван от група пирати, които се биеха точно толкова отчаяно, колкото бе предвидил Бърич. Един от съдовете гореше, улучен от прекалено усърден стрелец, ала другите бяха невредими.
Когато „Руриск“ стигна до брега, вече бяхме превзели всички кораби. Имах време да вдигна глава и да погледна към залива. Нито следа от белия кораб. Може би наистина бях зърнал мъгла. Зад „Руриск“ се приближаваше „Постоянство“, а след тях — флотилия от риболовни съдове и дори два търговски. Повечето трябваше да спуснат котва в плиткото пристанище, но пътниците им бързо бяха свалени на брега. Екипажите на бойните кораби изчакаха капитаните им да научат какво става, ала онези от риболовните и търговските минаха покрай нас и се насочиха право към обсадената крепост.
Опитните екипажи скоро ги настигнаха и когато стигнаха до външните стени на крепостта, ако не истинска организация, помежду им поне цареше дух на сътрудничество. Пленниците, които освободихме, бяха изтощени от липсата на храна и вода, но бързо се възстановиха и бяха незаменими с информацията си за външния насип. Следобед вече бяхме обсадили пиратите. Бърич с усилие убеди всички, че поне един от бойните кораби трябва да остане на вода с пълен екипаж. На другата сутрин предчувствието му се оказа вярно — още два алени кораба заобиколиха северния нос на залива. „Руриск“ ги подгони, ала те избягаха прекалено лесно, за да сме доволни. Всички знаехме, че те просто ще потърсят някое незащитено село по крайбрежието и ще го нападнат. Няколко риболовни съда със закъснение отплаваха след тях, макар че нямаше вероятност да ги настигнат.