На втория ден от чакането започнахме да се отегчаваме. Времето отново се беше развалило. Коравият хляб имаше вкус на мухъл, а чирозите бяха омекнали. За да ни ободри и поздрави, херцог Келвар вдигна до своя флаг над Бейгард еленовото знаме на Шестте херцогства. Също като нас, той бе предпочел да чака. Островитяните бяха в капан. Не се бяха опитали да пробият обсадата ни, нито да напреднат към крепостта. Всички чакахме.
— Ти не слушаш предупреждения. Никога не си слушал — тихо ми каза Бърич.
Бе паднала нощ. За пръв път от пристигането си тук оставахме за по-дълго заедно. Той седеше на един пън, изпружил напред болния си крак. Аз бях приклекнал пред огъня и се опитвах да си стопля ръцете. Бяхме пред временната шатра на престолонаследницата и се мъчехме да поддържаме вдигащия много дим огън. Бърич беше искал Кетрикен да се настани в някоя от малкото невредими сгради в Нитбей, но тя бе настояла да остане при воините си. Нейните стражници свободно влизаха в шатрата й и се грееха на огъня й. Бърич се мръщеше на тази фамилиарност, но в същото време одобряваше верността й.
— И баща ти беше такъв — ненадейно отбеляза той, когато от шатрата излязоха двама стражници и отидоха да сменят часовите.
— И той ли не слушаше предупреждения — изненадано попитах аз.
Той поклати глава.
— Не. Неговите ратници влизаха и излизаха по всяко време. Винаги съм се чудил кога е останал сам, за да те зачене.
Трябва да съм изглеждал смаян, защото Бърич се изчерви.
— Извинявай. Уморен съм и кракът ми… Не исках да кажа това.
Неочаквано се усмихнах.
— Няма нищо. — И наистина бе така. Когато беше научил за Нощни очи, се бях страхувал, че отново ще ме прогони. Затова с радост посрещнах шегата, макар и груба. — Говореше за предупрежденията — смирено му напомних аз.
Той въздъхна.
— Ти го каза. Ние сме такива, каквито сме. И той го каза. Понякога те не ти дават избор. Просто се обвързват.
Някъде в мрака зави куче. Не точно куче. Бърич гневно ме изгледа.
— Не мога да му заповядвам — признах аз.
„Нито пък аз на теб. Защо някой трябва да заповядва на другия?“
— И се намесва в лични разговори — прибавих аз.
— Във всичко лично — безизразно отвърна Бърич. Говореше с глас на човек, който знае тези неща от собствен опит.
— Нали ми каза, че никога не си… го използвал? — Дори тук на открито не исках да произнеса „Осезанието“.
— Не съм. Това не води до нищо добро. Ясно ще ти повторя същото, каквото съм ти казвал и преди. То… те променя. Ако му се поддадеш. Ако не можеш да го изключиш, поне не го търси. Не ставай…
— Бърич?
И двамата се сепнахме. Беше Напръстник, безшумно изплувала от мрака, за да застане от другата страна на огъня. Какво бе чула?
— Да? Какво има?
Тя приклекна, протегна зачервените си ръце към пламъците и въздъхна.
— Не зная. Как да ти задам този въпрос? Знаеш ли, че тя е бременна?
С Бърич се спогледахме.
— Кой — спокойно попитах аз.
— Нали знаете, аз имам две деца. И повечето от стражниците й са жени. Тя повръща всяка сутрин и поема единствено чай от малинови листа. Не може дори да погледне солената риба, без да повърне. Не би трябвало да е тук и да живее така. — Напръстник кимна към шатрата.
„О. Лисицата.“
„Млъкни.“
— Тя не ни поиска съвет — предпазливо отвърна Бърич.
— Положението тук е под контрол. Няма причина да не бъде пратена обратно в Бъкип — спокойно заяви Напръстник.
— Не мога да си представя да я „пратя“ където и да било — отбеляза той. — Мисля, че сама трябва да вземе решение.
— Можеш да й предложиш.
— Ти също — отби удара Бърич. — Ти си капитан на стражата й. Грижата по право се пада на теб.
— Аз не съм пазила на пост пред вратата й всяка нощ — възрази Напръстник.
— Може би трябваше — заяви Бърич.
Тя впери очи в огъня.
— Може би. Въпросът е кой ще я придружи до Бъкип.
— Цялата й лична стража, разбира се. Престолонаследницата не може да пътува сама.
Някъде в мрака внезапно се разнесе вик. Скочих.
— Чакай заповед — изсумтя Бърич. — Не се втурвай, докато не знаеш какво става!
След миг при огъня се появи Свирка от стражата на престолонаследницата и се изправи пред Напръстник.