— Откъде са знаели, че тя е в тази шатра — попитах аз. — Ние нямахме знамена, не им пратихме предизвикателство. Откъде са знаели, че тя е тук? Така. По-добре ли е? — Проверих колко е стегната превръзката.
— Поне е суха и чиста. А и като че ли облекчава болката. Точно сега едва ли можем да направим повече. Предполагам, че кракът ми винаги ще се подува, когато го пренапрягам. — Говореше безизразно, сякаш ставаше дума за някое куцо куче. — Те наистина се насочиха право към шатрата на престолонаследницата, нали?
— Като пчели на мед — уморено потвърдих аз. — Тя в Бейгард ли е?
— Разбира се. Всички са там. Трябваше да чуеш ликуването, когато ни отвориха портата. Кетрикен влезе вътре, все още запретнала полите си и стиснала голия си меч. Херцог Келвар падна на колене да целуне ръката й. Но лейди Грация я погледна и рече: „О, скъпа, веднага ще наредя да ви приготвят баня“.
— Ето от такива моменти се раждат песните — подметнах аз и двамата се засмяхме. — Но не всички са в крепостта. Преди малко видях едно момиче — идваше за вода сред развалините.
— Е, горе в крепостта се веселят. Някои няма да са толкова възторжени. Напръстник не беше права. Жителите на Нитбей не са се дали лесно на алените кораби. Страшно много са загинали преди оцелелите да отстъпят в Бейгард.
— Нещо не ти ли се струва странно?
— Че хората са се защитили ли? Не. Това е…
— Не ти ли се струва, че тук имаше твърде много островитяни? Повече, отколкото могат да прекарат пет кораба?
Бърич се замисли, после погледна пръснатите трупове.
— Навярно другите кораби са ги оставили и са отишли да патрулират…
— Те не постъпват така. Предполагам, че е имало по-голям кораб с голяма войска.
— Къде?
— Вече го няма. Струва ми се, че го зърнах да потъва в онази мъгла.
Замълчахме. Бърич ми показа къде е завързал Дорест и Сажда и ги яхнахме, за да отидем в Бейгард. Голямата порта на крепостта бе широко отворена и вътре се смесваха бъкипски ратници и бейгардци. Посрещнаха ни с приветствен вик и още преди да скочим от седлата ни предложиха препълнени чаши медовина. Местни момчета пожелаха да се погрижат за конете ни и за моя изненада Бърич им позволи. В залата цареше искрено веселие, което щеше да посрами всеки от гуляите на Славен. За нас бе отворен целият Бейгард. В Голямата зала бяха оставени кани и легени с топла ароматизирана вода, за да се освежим, масите се огъваха от храна, при това не корав хляб и чирози.
Останахме в Нитбей три дни. През това време погребахме жертвите си и изгорихме труповете на островитяните. Бъкипските ратници и стражниците на престолонаследницата помогнаха на нитбейците да възстановят укрепленията на Бейгард и да спасят останките от Нитбей. Аз тихомълком направих някои проверки. Установих, че огънят на стражевата кула е бил запален веднага щом са забелязали пиратите, но че алените кораби скоро го угасили. „Ами членът на котерията?“ — попитах. Келвар ме погледна изненадано. Още преди седмици отзовали Бърл за някаква важна работа навътре в сушата. Заминал за Трейдфорд, поне така предполагал херцогът.
В деня след битката от Южното заливче пристигна подкрепление. Не бяха видели сигналния огън, но пратените конни вестоносци минали оттам. В мое присъствие Кетрикен похвали херцог Келвар за предвидливостта му да приготви коне за такива вестоносци и прати благодарност на херцог Шемшай Шоукски за помощта му. После предложи двамата да си поделят пленените кораби, за да не се налага да чакат помощ, а да се защитават взаимно. Това бе щедър дар и беше посрещнат с благоговейно мълчание. Когато дойде на себе си, херцог Келвар стана и вдигна наздравица за престолонаследницата и неродения наследник на Пророците. Слухът бързо се бе превърнал във всеизвестен факт. Кетрикен мило се изчерви, ала успя да изрази признателността си.
Тези кратки победни дни бяха целебен балсам за всички ни. Бяхме се сражавали добре. Нитбей щеше да бъде възстановен и островитяните не се бяха установили в Бейгард. За известно време ни се струваше възможно, че можем напълно да се избавим от тях.
Преди да напуснем Нитбей вече се пееха песни за престолонаследницата, която запретнала поли и храбро се изправила срещу алените кораби, и за детето в утробата й, което станало воин, преди да се роди. На никого не убягна фактът, че тя е рискувала не само себе си, но и наследника на трона за херцогство Рипон. „Първо херцог Жилав Беърнски, а сега и Келвар Рипонски“ — помислих си. Кетрикен успешно печелеше предаността на херцозите.
Аз бях изживял своите мигове в Нитбей, и сгряващи, и вледеняващи. Защото щом ме видя в Голямата зала, лейди Грация ме позна и дойде да ме заговори.