— Е — след като тихо ме поздрави, рече тя. — Във вените на моето кухненско кучкарче течала кралска кръв. Нищо чудно, че ми даде толкова добър съвет. — Грация се бе превърнала в истинска дама и херцогиня. Нейното помиярче продължаваше да е навсякъде с нея, но вече тичаше в краката й и тази промяна ме зарадва почти също толкова, колкото факта, че достойно носи титлата си и очевидно обича съпруга си.
— И двамата много сме се променили, лейди Грация — отвърнах аз и тя прие комплимента ми. Предния път я бях видял тук по време на посещението си с Искрен. Тогава не се бе чувствала много спокойно в ролята на херцогиня. Бях я срещнал в кухнята, когато кученцето й се беше задушавало от една кост. Бях я убедил, че е по-добре херцогът да дава парите си за стражевите кули, отколкото за нейните накити. По онова време лейди Грация бе херцогиня съвсем отскоро. Сега като че ли никога не беше била друга.
— Вече не си ли кучкарче — с малко кисела усмивка попита тя.
— Кучкарче ли? Той е човекът-вълк — отбеляза някой. Обърнах се да видя кой го е казал, ала в залата гъмжеше от хора и никой не ни наблюдаваше. Свих рамене, сякаш съм чул някаква глупост. Лейди Грация не обърна внимание. Преди да замина, тя ме почете с дар в знак на благоволението си. Все още се усмихвам, когато си спомня за него: малка игла във формата на рибешки кости.
— Наредих да го направят, за да ми напомня… Искам да го вземеш. — Вече рядко носела накити, каза ми тя. Подари ми иглата на един балкон в тъмна вечер, когато светлините на стражевите кули сияеха като диаманти на фона на черното небе.
(обратно)25 Бъкип
Замъкът Трейдфорд на река Вин беше една от традиционните резиденции на управляващото семейство на Фароу. Там бе прекарала детството си престолонаследница Желана, там беше прекарвала летата с малкия Славен. Град Трейдфорд е приятно място, център на търговията в сърцето на район, отглеждащ овошки и зърно. Вин е бавна плавателна река, която прави пътуването лесно и приятно. Престолонаследница Желана винаги беше настоявала, че Трейдфорд във всяко отношение превъзхожда Бъкип и ще е много по-подходящо място за седалище на кралското семейство.
Завръщането в Бъкип не се отличаваше с големи събития. Кетрикен беше уморена. Макар че се опитваше да не го показва, изтощението й личеше по тъмните кръгове под очите й и стиснатите й устни. Херцог Келвар й даде носилка за обратния път, но скоро се оказа, че от клатенето само още повече й се гади. Тя я върна със своята благодарност и продължи на кобилата си.
На втората вечер Напръстник дойде при нашия огън и каза на Бърич, че на няколко пъти през деня забелязала вълк. Той безразлично сви рамене и я увери, че животното навярно просто е любопитно и не представлява заплаха за нас. След като Напръстник си отиде, Бърич се обърна към мен.
— Това започва да се случва прекалено често.
— Кое?
— Вълк близо до теб. Внимавай, Фиц. Когато уби онези претопени, плъзнаха слухове. Навсякъде имаше дири и раните на онези хора не бяха оставени от меч. Някой каза, че видял вълк да броди из Нитбей в нощта на битката. Дори чух една невероятна история за вълк, който след края на сражението се превърнал в човек. В калта пред шатрата на престолонаследницата имаше следи. Добре че всички бяха уморени и бързаха да се избавят от мъртвите. Сред тях имаше неколцина, които не бяха убити от човешка ръка.
„Неколцина ли? Пфу!“
Лицето на Бърич се разкриви от гняв.
— Това трябва да престане. Още сега.
„Ти си силен, Сърце на глутницата, но…“
Мисълта бе прекъсната и чух внезапно изненадано изквичаване от храсталака. Конете се стреснаха и погледнаха натам. Зяпнах Бърич. Той беше отблъснал Нощни очи, яростно и от разстояние.
„Имаш късмет, че е от разстояние, иначе…“ — понечих да предупредя моя вълк.
Бърич рязко ме погледна.
— Казах да престанете! Веднага! — И отвратено се извърна от мен. — Предпочитам да яздиш с ръка в гащите, отколкото постоянно да правиш това в мое присъствие. Оскърбяваш ме.
Не се сещах какво да му отговоря. Годините на съвместния ни живот ме бяха научили, че не мога да променя отношението му към Осезанието. Бърич знаеше, че съм обвързан с Нощни очи. Фактът, че въпреки това ме търпеше, бе достатъчно изпитание за него. Нямаше нужда постоянно да му напомням, че с вълка споделяме умовете си. Кимнах в знак на съгласие. Тази нощ за пръв път от много време сънищата ми бяха само мои.
Сънувах Моли. Отново носеше червени фусти и бе приклекнала на брега, къртеше миди от камъните с ножа си и ги ядеше сурови. Тя вдигна глава, видя ме и се усмихна. Приближих се. Моли скочи и боса се затича по пясъка. Подгоних я, но тя бе по-бърза, както винаги. Косата й се развяваше и Моли само се смееше, когато й виках да ме почака. Когато се събудих, кой знае защо се радвах, че ме е надбягала. Все още усещах уханието на лавандула в ума си.