— Съжалявам, момко — рязко, почти безцеремонно ме прекъсна Бърич. — Заложено е нещо много по-важно. Не че не ме интересуваш. Но мисля, че за теб ще е по-добре, ако Славен смята, че можеш да използваш Умението, и всички научат, че Искрен е жив, отколкото ако вярват, че е мъртъв, а Славен смята, че е време да се избави от теб. Трябва да опитаме довечера. Може да не успеем. Но трябва да опитаме.
— Надявам се, че ще намериш отнякъде самодивско биле — измърморих аз.
— Да не се пристрастяваш към него? Внимавай. — После се засмя. — Ще намеря.
Отвърнах на усмивката му и в следващия миг се смаях от себе си. Не вярвах, че Искрен е мъртъв. Ето какво признавах с тази усмивка. Не вярвах, че престолонаследникът е мъртъв, и се готвех да се изправя срещу принц Славен, за да го докажа. Единственият по-задоволителен начин щеше да е, ако брадвата ми бе в ръцете.
— Направи ми една услуга — помолих Бърич.
— Каква — предпазливо попита той.
— Пази се.
— Винаги се пазя. Ти също.
Кимнах, после застанах неподвижно. Чувствах се неловко.
След малко Бърич въздъхна.
— Да свършваме с това. Ако случайно видя Моли, искаш ли да й кажа… какво?
Поклатих глава.
— Само, че ми липсва. Какво друго мога да й кажа? Нямам какво повече да й предложа.
Той ме погледна: странен поглед. Съчувствие, ала без лъжлива утеха.
— Ще й предам — обеща Бърич.
Когато излязох от конюшнята, чувствах, че някак си съм пораснал. Зачудих се дали някога ще престана да се възприемам така, както ме възприема Бърич.
Отидох право в кухнята с намерението да хапна нещо, после да си почина, както ми беше предложил той. В стаята на стражниците гъмжеше от завръщащи се ратници, които разказваха преживяванията си и нагъваха яхния и хляб. Бях го очаквал и се готвех да си занеса нещо за ядене в стаята си. Но навсякъде в кухнята кипяха котли, втасваше хляб, въртяха месо на шишове. Готвачите режеха, бъркаха и се суетяха.
— Празник ли ще има довечера? — глупаво попитах аз.
Готвачката Сара се обърна към мен.
— О, Фиц, за пръв път се връщаш цял и невредим. — Тя ми се усмихна, сякаш ми бе направила комплимент. — Да, разбира се, че ще има празник в чест на победата при Нитбей. Няма да ви пренебрегнем.
— И след като Искрен е мъртъв пак ли ще празнуваме?
Сара ме погледна в очите.
— Ако принц Искрен беше тук, какво щеше да е желанието му?
Въздъхнах.
— Сигурно щеше да каже да отпразнуваме победата. Че хората повече се нуждаят от надежда, отколкото от скръб.
— Точно така ми го обясни сутринта и принц Славен — доволно отвърна тя, обърна ми гръб и започна да втрива подправки в един еленски бут. — Ще скърбим за него, разбира се. Но разбери, Фиц. Той ни напусна. А Славен остана тук. Остана тук, за да се грижи за краля и доколкото може да пази крайбрежието. Искрен го няма, но Славен е тук при нас. И Нитбей не падна в ръцете на пиратите.
Прехапах си езика и зачаках гневът ми да премине.
— Нитбей не е паднал, защото Славен е останал тук да ни защитава. — Исках да се уверя, че готвачката свързва тези две събития, а не само ги споменава едно след друго.
Тя кимна, без да прекъсва работата си. Счукан градински чай, подсказа ми носът ми. И розмарин.
— Тъкмо от това имахме нужда още отначало. От ратници, пратени навреме. Умението е хубаво нещо, но има ли полза да знаеш какво става, щом никой не взима мерки?
— Искрен винаги пращаше бойните кораби.
— И те винаги закъсняваха. — Сара се обърна към мен и избърса ръце в престилката си. — О, зная, че го боготвореше, момко. Нашият принц Искрен беше добър човек и се изтощаваше до смърт в опитите си да ни защити. Не говоря лошо за мъртвите. Само казвам, че Умението и търсенето на Праотци не са верният начин да се справим с тия пирати. Принц Славен прати ратниците и корабите още щом получи вестта — ето от какво имахме нужда. Може би начело с него ще се спасим.
— Ами крал Умен? — тихо попитах аз.
Тя не разбра въпроса ми. И по този начин ми показа истинските си мисли.
— А, той е добре, като се има предвид състоянието му. Дори довечера ще слезе на празника, поне за малко. Клетникът, толкова много страда. Клетият крал.
Мъртвец. Това означаваха думите й. За нея Умен вече не беше крал, а клетник. Славен бе успял.
— Смяташ ли, че и престолонаследницата ще присъства на празника — попитах аз. — В края на краищата тя току-що научи за смъртта на своя съпруг.
— О, мисля, че ще присъства — кимна Сара, обърна бута и започна да го шпикова от другата страна. — Както чух, тя твърдяла, че била бременна. — Гласът й прозвуча скептично. — И ще иска довечера да го съобщи.