— Ти съмняваш ли се, че е бременна — попитах я рязко. Готвачката не се обиди.
— О, не се съмнявам, щом тя твърди така. Просто ми се струва малко странно да го заяви след получаването на вестта за смъртта на Искрен, а не преди това.
— Защо?
— Ами някои от нас ще се чудят.
— Какво ще се чудят — студено попитах аз.
Сара ме стрелна с поглед. Не исках да я накарам да млъкне. Трябваше да чуя слуховете, всички.
— Ами… — Тя се поколеба, ала не можа да устои на изкушението. — Каквото хората винаги се чудят, когато една жена не зачева, а после, когато мъжа й го няма, изведнъж заявява, че била бременна от него. — Сара се огледа, за да види дали не ни слуша някой. Всички изглеждаха заети с работа, но не се съмнявам, че някои бяха наострили уши. — Защо чак сега? Изневиделица. И ако е знаела, че е бременна, какво си е мислила, че да препусне посред нощ на бой? Извънредно странно поведение за жена, която носи престолонаследника.
— Ами… — опитах се да отговоря колкото може по-меко, — предполагам, че когато детето се роди, ще си проличи кога е заченато. Онези, които искат да броят луните на пръсти, ще могат да го направят. Освен това… — заговорнически се наведох към нея — чух, че някои от придворните й дами са знаели още преди да замине. Лейди Търпение например и нейната прислужница Лейси. — Щеше да се наложи да се погрижа Търпение да се похвали, че е узнала по-рано и Лейси да разпространи слуха сред слугите.
— О, тя ли? — Пренебрежението на Сара угаси надеждите ми за лесна победа. — Е, не се обиждай, Фиц, но тя си е малко чалната. Виж, Лейси е стабилна. Но не приказва много и не иска да слуша какво говорят другите.
— Е… — усмихнах се и й намигнах, — тъкмо оттам го чух. И го чух доста преди да тръгнем за Нитбей. — Наведох се още по-близо. — Поразпитай. Ще установиш, сигурен съм, че престолонаследницата е пиела чай от малинови листа против сутрешното гадене. Провери и ще се убедиш, че съм прав. Залагам един сребърник.
— Сребърник ли? Уха! Като че ли ми се намират излишни. Но за питане, Фиц, ще питам. И се засрами, че веднага не си споделил такава клюка с мен. Пък аз всичко ти казвам!
— Е, чуй тогава нещо ново. Не само Кетрикен е бременна.
— О? Кой друг?
Усмихнах се.
— Още не мога да ти кажа. Но доколкото чувам, ти ще си сред първите, които ще научат. — Нямах представа коя жена в замъка може да е бременна, но със сигурност имаше такава или поне щеше да има навреме, за да потвърди думите ми. Трябваше да се убедя, че готвачката е доволна от мен, за да мога да разчитам на нейната информация. Тя мъдро ми кимна и аз отново й намигнах.
Сара свърши с шпиковането на бута и викна:
— Дод, ела го вземи и го закачи на куките над големия огън. На най-високите куки. Искам да се изпече, не да се опърли. Хайде, върви. Къде е онова мляко, което ти поръчах да донесеш?
Преди да изляза от кухнята, взех малко хляб и ябълки. Проста храна, ала напълно достатъчна за изгладнял човек като мен. Качих се в стаята си, измих се, нахраних се и си легнах. Вероятността тази вечер да успея да говоря с краля не бе голяма, ала исках по време на празника да съм колкото може по-бодър. Помислих си дали да не ида при Кетрикен, за да й кажа още да не оплаква Искрен. Но знаех, че няма да мога да остана насаме с нея. И ако грешах? Не. Щях да й съобщя, когато можех да докажа, че престолонаследникът е жив.
Събуди ме чукане. За миг останах неподвижен. Не бях сигурен дали съм чул нещо. После станах, отключих и открехнах вратата. На прага стоеше шутът. Не зная дали повече ме изненада фактът, че чука, вместо сам да си отключи, или облеклото му. Зяпнах го. Той изискано се поклони, провря се покрай мен и затвори вратата. Заключи, сетне застана в средата на стаята, протегна ръце и бавно се завъртя, за да му се възхитя.
— Е?
— Не приличаш на себе си — признах аз.
— Тъкмо такова е и намерението ми. — Той изпъна кафтана си и разпери ръкавите си, за да ми покаже по-добре не само везбата им, но и цепките, през които се виждаше скъпата тъкан на долните му ръкави. После повдигна украсената си с пера шапка и отново я нагласи върху безцветната си коса. Багрите преливаха от тъмно до съвсем бледосиньо и от тях като белено яйце надничаше бялото лице на шута.
— Шутовете вече не са на мода.
Бавно седнах на леглото.
— Славен те е облякъл така — казах безсилно.
— Нищо подобно. Той ми даде дрехите, разбира се, но сам се облякох. Щом шутовете вече не са на мода, какво остава за слугата на един шут?
— Ами крал Умен? И той ли вече не е на мода — язвително попитах аз.