— Вече не е модерно прекалено да си загрижен за крал Умен — отвърна шутът, направи изящен подскок, после спря, изправи се с достойнство, както подобаваше на новите му дрехи, и започна да обикаля из стаята. — Довечера трябва да седна на масата на принца и да преливам от веселие и духовитост. Смяташ ли, че ще се справя добре?
— Много по-добре от мен — кисело отвърнах аз. — Изобщо ли не те е грижа, че Искрен е мъртъв?
— Изобщо ли не те е грижа, че цветята цъфтят под лятното слънце?
— Навън е зима, шуте.
— Едното е също толкова вярно, колкото другото. Повярвай ми. — Шутът ненадейно се закова на място. — Дойдох да те помоля за една услуга, ако можеш да ми повярваш.
— Второто е също толкова лесно, колкото първото. Казвай.
— Не убивай моя крал със собствените си амбиции.
Ужасено го погледнах.
— За нищо на света не бих убил краля! Как се осмеляваш да говориш така!
— О, напоследък се осмелявам да правя много неща. — Той сключи ръце на гърба си и закрачи назад-напред. С елегантните си дрехи и неприсъщите си пози направо ме плашеше. Като че ли в тялото му се беше вселило друго същество, което изобщо не познавах.
— Дори кралят да е убил майка ти ли? — Попита той внезапно.
Обзе ме ужасно предчувствие.
— Какво искаш да кажеш?
Доловил мъката в гласа ми, шутът рязко се обърна.
— Не. Не! Погрешно ме разбра! — Каза го искрено и за миг отново зърнах своя приятел. — Но ако вярваше, че кралят е убил майка ти — по-тихо, почти плахо продължи той — твоята многообичана, любяща и снизходителна майчица, ако вярваше, че я е убил и завинаги ти я е отнел, мислиш ли, че щеше да си в състояние да го убиеш?
Бях толкова сляп, че ми трябваше известно време, за да го разбера. Славен бе убеден, че майка му е била отровена, знаех го. Знаех и че това е причината да мрази мен и „лейди Дайми“. Той вярваше, че ние сме извършили убийството. По заповед на краля. Знаех, че всичко това не е вярно. Кралица Желана сама се беше отровила. Майката на Славен прекалено много бе обичала да пие и се беше пристрастила към билките, които носят забрава. След като не бе успяла да вземе властта, на която смяташе, че има право, тя беше потърсила убежище в тези удоволствия. Умен на няколко пъти се бе опитал да я спре, дори се беше обърнал към Сенч за билки и отвари, които да я отучат от тези й навици. Не бе помогнало нищо. Кралица Желана беше умряла от отрова, вярно, ала никой не носеше вина за това. Винаги го бях знаел. И поради тази причина бях омаловажавал омразата, пламтяща в сърцето на един разглезен син, внезапно лишен от майка си.
Можеше ли Славен да убие за такова нещо? Разбира се, че можеше. Щеше ли с лека ръка да прати Шестте херцогства на ръба на гибелта, за да си отмъсти? Защо не? Шестте херцогства никога не го бяха интересували. Сърцето му принадлежеше на Вътрешните херцогства, винаги по-предани на майка му. Ако не се бе омъжила за крал Умен, кралица Желана щеше да остане херцогиня на Фароу. Понякога под въздействието на алкохола и опияняващите си билки тя безмилостно беше заявявала, че ако била останала херцогиня, щяла да има повече власт, достатъчно, за да обедини Фароу и Тилт в едно кралство и да отхвърли зависимостта си от Шестте херцогства. Учителят Гален, незаконороденият син на кралица Желана, бе разпалвал омразата на Славен наред със своята. Дали беше мразил достатъчно силно, за да подчини котерията си на ненавистта на Славен? Това ми се струваше невъобразима измяна, ала открих, че не я изключвам. Можеше да го направи. Стотици убити, безчет претопени, изнасилени жени, осиротели деца, цели села, унищожени заради отмъщението на един принц за въображаемо зло. Това ме поразяваше. Но си пасваше. Като капак на ковчег.
— Струва ми се, че сегашният херцог на Фароу трябва да внимава за здравето си — казах аз.
— Той споделя страстта на по-голямата си сестра към хубавото вино и опиатите. Ако продължи да им се отдава и не се грижи за нищо друго, мисля, че не го очаква дълъг живот.
— Навярно същото се отнася и за крал Умен — предпазливо подхвърлих аз.
Лицето на шута се разкриви от мъка.
— Съмнявам се, че му остава още много — тихо отвърна той. — Но и малкото му дни може да са спокойни, а не белязани с кръвопролития и насилие.
— Смяташ ли, че ще се стигне дотам?
— Кой знае какво ще се надигне от дъното на разбъркания казан? — Шутът неочаквано закрачи към вратата и постави ръка на бравата. — Ето за какво ще те помоля — прошепна той. — Да се откажеш от своето бъркане, господин Черпако. Да оставиш гозбата на мира.
— Не мога.
Шутът притисна чело към вратата.
— Тогава ти ще си смъртта на кралете. — Скръбни думи, изречени с тих глас. — Ти знаеш… кой съм. Казах ти. Казах ти защо съм тук. Това е единственото, в което съм сигурен. Краят на рода на Пророците беше една от повратните точки. Кетрикен носи престолонаследник. Родът ще продължи. Това е важното. Не може ли един старец да бъде оставен да умре в мир?