— Славен няма да допусне раждането на този престолонаследник — отвърнах аз. Дори шутът се ококори, когато ме чу да говоря така. — Това дете няма да дойде на власт без защитата на крал. Умен или Искрен. Ти не вярваш, че Искрен е мъртъв. Ясно ми го заяви. Можеш ли да оставиш Кетрикен да се измъчва? Можеш ли да оставиш Шестте херцогства да потънат в кръв и разруха? Каква полза от наследник на пророческия престол, ако този престол е само счупен стол в опожарена зала?
Раменете на шута се изгърбиха.
— Има хиляди кръстопътища — тихо рече той. — Едни ясни и разбираеми, други — сенки в сенките. Някои са почти сигурни — нужни са могъщи армии или страшни чуми, за да ги променят. Други са обгърнати в мъгла и не зная кои пътища водят от тях, нито докъде. Ти ме объркваш, копелдако. Със самото си съществуване хиляди пъти умножаваш бъдещето. Катализатор. От някои мъгли излизат най-черните усукани нишки на проклятието, а от други — сияйни лъчи от злато. Твоите пътища водят или към дълбините, или към висините. Аз копнея за среден път. Копнея за проста смърт на господар, който беше добър с чудатия си присмехулен слуга.
Това бе единственият му упрек. Шутът отключи вратата и тихо излезе. С тези пищни одежди и предпазлива походка ми изглеждаше уродлив, както никога досега в шутовския си костюм. Затворих вратата след него и се облегнах на нея, сякаш можех да задържа бъдещето навън.
Извънредно грижливо се приготвих за вечерята. Когато най-после облякох най-новите дрехи, които ми беше ушила госпожа Чевръстка, изглеждах почти толкова натруфен, колкото шута. Бях решил още да не оплаквам Искрен, нито да си придавам траурен вид. Докато слизах по стълбището, ми се струваше, че тази вечер почти целият замък се събира в Голямата зала. Очевидно бяха поканени всички, и знатни, и прости.
Настаниха ме на една маса с Бърич, Хендс и другите от конюшнята. Откакто крал Умен ме бе взел под крилото си, никога не ме бяха пращали на толкова скромно място, ала тази компания ми допадаше повече, отколкото по-високите маси. Защото там седяха хора, които почти не познавах, главно херцози и гостуващи благородници от Тилт и Фароу. Имаше и познати лица, разбира се. Мястото на Търпение почти съответстваше на положението й, а Лейси седеше една маса над мен. Никъде не забелязах Моли. Присъстваха неколцина души от града, повечето заможни и настанени по-благосклонно, отколкото очаквах. Доведоха краля. Кетрикен го следваше.
Видът й ме порази. Носеше семпла кафява рокля и се беше подстригала в знак на траур. Косата й бе дълга не повече от педя и стърчеше около главата й като глухарче. Цветът й сякаш беше изчезнал заедно с дължината и изглеждаше също толкова светъл като на шута. Дотолкова бях свикнал да виждам тежките й златни плитки, че сега главата й ми се струваше странно малка върху широките й рамене. Не приличаше на престолонаследница в траур. По-скоро беше странна, нещо като нов придворен шут. Не забелязвах нищо от Кетрикен в нейната градина, нищо от босоногия воин, танцуващ с меча си — само една чужденка, новодошла и самотна. За разлика от нея, Славен бе натруфен, като че ли щеше да ухажва дама и се движеше самоуверено като ловджийска котка.
Празненството беше хитро организирано и грижливо проведено. Присъстваше старият крал Умен, треперещ и мършав, клюмащ над вечерята си или усмихнато водещ разсеян разговор със самия себе си. Присъстваше престолонаследницата, мрачна, мълчалива и тъжна. Вечерята ръководеше Славен, добрият син, седнал до изнемощелия си баща, а до него — шутът, величествено облечен и осейващ разговорите на Славен с остроумия, за да направи думите му по-блестящи, отколкото са в действителност. Останалите на високата маса бяха херцог и херцогиня Фароу, херцог и херцогиня Тилт и техните фаворити от по-дребните благородници. Херцогствата Беърнс, Рипон и Шоукс изобщо не бяха представени.
Вечерята беше последвана от два тоста. Първия вдигна херцог Властен Фароуски. Той щедро обсипа принца с възхвали, обяви го за защитник на кралството, отдаде му заслугата за бързо оказаната помощ на Нитбей и подчерта куража му да вземе нужните мерки за благото на Шестте херцогства. Това ме накара да наостря уши. Ала всичко бе малко мъгляво, без точно да разкрива какво е решил да направи Славен. Ако беше продължило, щеше да се превърне в похвално слово.
В началото на речта Кетрикен се бе поизправила на стола си и смаяно беше погледнала Славен, очевидно неспособна да повярва, че той ще кима и ще се усмихва на хвалби, на които няма право. Дори някой, освен мен, да забеляза изражението й, никой не спомена нищо. Както можеше да се очаква, втори се изправи херцог Таран Тилтски. Той предложи тост в памет на принца престолонаследник Искрен. Това вече бе похвално слово, ала снизходително, и се отнасяше за всичко, което Искрен се беше опитвал да стори и за което бе мечтал. След като неговите успехи бяха отдадени на Славен, не оставаше да се прибави почти нищо. Кетрикен още повече пребледня и стисна зъби.