— Пусни ме — тихо казах на шута, който ме гледаше гневно.
— Няма — безизразно отвърна той. И понечи да затвори вратата.
Натиснах я с рамо. Бърич ми помогна. За пръв и последен път прилагах сила срещу шута. Не ми достави удоволствие да докажа, че съм по-силен от него. Когато го принудих да отстъпи, изражението му бе такова, каквото никой не бива да вижда на приятелско лице.
Кралят седеше пред огнището и си мърмореше под нос. Престолонаследницата му правеше компания. Розмари дремеше в краката й. Кетрикен се изправи и ни погледна изненадано.
— Какво има, Фицрицарин?
Бързо се приближих.
— Имам много за обясняване и малко време за действие. Защото онова, което трябва да направя, не търпи отлагане. — Замълчах в опит да реша как най-добре да й го изложа. — Спомняте ли си как се сгодихте за Искрен?
— Разбира се! — Кетрикен ме изгледа така, като че ли съм се побъркал.
— Тогава той използва Август, член на котерията, който влезе в ума ви, за да ви покаже чувствата му. Помните ли?
Тя се изчерви.
— Разбира се, че помня. Но мислех, че никой друг не знае точно какво се е случило.
— Почти никой. — Огледах се. Бърич и шутът следяха разговора ни с широко отворени очи.
— Искрен се свърза с вас чрез Август. Той има силно Умение. Знаете го, знаете и че бди над бреговете ни с него. Това е наследствена магия, дарба на рода на Пророците. Искрен я е наследил от баща си. И аз съм наследил нещо от своя.
— Защо ми казваш това?
— Защото не вярвам, че Искрен е мъртъв. Казвали са ми, че някога крал Умен е притежавал силно Умение. Вече не е така. Болестта му го е лишила от дарбата му, както и от много други неща. Но ако успеем да го убедим да опита, аз мога да му предложа силата си. Има вероятност да се свърже с Искрен.
— Това ще го убие — безизразно каза шутът. — Чувал съм какви са последиците от използването на Умението. На краля не са му останали толкова сили.
— Няма да се стигне дотам. Ако успеем да се свържем с Искрен, той ще прекъсне връзката преди баща му да е пострадал. Неведнъж го е правил, за да не изчерпи силите ми, за да не ме нарани.
— Дори един шут може да види неубедителността на логиката ти. — Шутът подръпна маншетите на новата си риза. — Ако се свържеш с Искрен, как ще разберем, че е вярно, а не е измама?
Гневно отворих уста да възразя, ала той ме спря с вдигната ръка.
— Разбира се, скъпи ми Фиц, всички ние би трябвало да ти вярваме, тъй като си наш приятел и мислиш за нашите интереси. Но има неколцина други, склонни да се съмняват в твоята дума, и те не те смятат за толкова себеотрицателен. — Сарказмът му ме попари като киселина, ала успях да запазя мълчание. — А ако не се свържеш с Искрен? Ще имаме един изтощен и изчерпан крал, чиято неспособност да демонстрират публично. Една скърбяща престолонаследница, която освен всичките си други грижи ще трябва да се пита дали скърби за мъж, който не е мъртъв. Това е най-страшната скръб. Не. Нищо няма да спечелим, даже да успееш, защото доверието ни в теб няма да е достатъчно, за да спре колелата, които вече се въртят. А ако се провалиш, имаме много за губене. Твърде много.
Погледите им бяха отправени към мен. Дори тъмните очи на Бърич ме гледаха въпросително, сякаш той се съмняваше в благоразумието на онова, което сам беше настоял да направя. Кетрикен стоеше абсолютно неподвижно и се опитваше да устои на голия кокал на надеждата, който й бях хвърлил в краката. Искаше ми се да бях изчакал, първо да се бях посъветвал със Сенч. Подозирах, че след тази вечер няма да имам друга възможност. Трябваше да го направя сега или никога.
Погледнах единствения, който не ме наблюдаваше. Крал Умен разсеяно зяпаше играта на пламъците в огнището.
— Той все още е кралят — тихо казах аз. — Нека го попитаме и да го оставим да реши.
— Не е честно! Той не е на себе си! — Шутът се хвърли между нас и се опита да ме погледне в очите. — Билките, които взима, го правят послушен като впрегатен кон. Кажи му да си пререже гърлото и той ще те чака да му дадеш ножа.
— Не. — Гласът на краля трепереше. Беше изгубил тембъра и екливостта си. — Не, шуте, не съм стигнал чак дотам.
Затаихме дъх и зачакахме, ала крал Умен не каза нищо повече. Накрая бавно прекосих стаята, приклекнах до него и се опитах да привлека вниманието му.
— Крал Умен — умолително го повиках аз.
Очите му се насочиха към мен, убягнаха ми, после неохотно отново срещнаха моите. Накрая той ме погледна.
— Чухте ли всичко, което казахме? Милорд, вярвате ли, че Искрен е мъртъв?
Устните му се разтвориха. Езикът му бе сивкав. Той дълбоко си пое дъх.