— Славен ми каза, че Искрен бил мъртъв. Получил вест…
— Откъде? — внимателно попитах аз.
Той бавно поклати глава.
— Вестоносец… струва ми се.
Обърнах се към другите.
— Би трябвало да е дошъл вестоносец. От Планините, защото Искрен вече сигурно е там. Почти е бил стигнал до Планините, когато пратил Бърич обратно. Не вярвам, че вестоносец ще измине целия път от Планините и няма да остане, за да съобщи такава вест лично на Кетрикен.
— Вестта може да е била препредавана — неохотно предположи Бърич. — Пътуването е прекалено изтощително за сам човек с един кон. Ездачът трябва да е сменял конете. Или да е предавал вестта на друг ездач, който да продължи. Последното е най-вероятно.
— Може би. Но колко време е нужно, за да получим такава вест чак от Планините? Зная, че Искрен беше жив в деня, в който Беърнс напусна Бъкип. Защото тогава крал Умен ме използва, за да разговаря с него. В онази нощ, когато едва не припаднах пред това огнище. Ти беше тук, когато това се случи, шуте. — Замълчах за миг. — Струва ми се, че го усетих по време на битката в Нитбей.
Видях, че Бърич брои дните наум. После неохотно сви рамене.
— Все пак е възможно. Ако Искрен е бил убит тогава и незабавно са пратили вестта, и ако ездачите и конете са били добри… възможно е.
— Не вярвам. — Обърнах се към останалите и се опитах да им внуша надеждата си. — Не вярвам, че Искрен е мъртъв. — Отново погледнах краля. — А вие? Вярвате ли, че синът ви може да е умрял и да не сте почувствали нищо?
— Рицарин… си отиде така. Като заглъхнал шепот. „Татко — рече той, струва ми се. — Татко.“
В стаята се възцари тишина. Приклекнал на пети, чаках решението на своя крал. Сякаш придобила свой живот, ръката му бавно се повдигна, пресече краткото разстояние до мен и се отпусна на рамото ми. За миг не последва нищо друго. Само тежестта на дланта му на рамото ми. Крал Умен леко се раздвижи на стола си. И си пое дъх през носа.
Затворих очи и отново се хвърлихме в черната река. Отново видях отчаяния младеж, впримчен в умиращото тяло на крал Умен. Запремятахме се във вихреното течение на света.
— Тук няма никой. Никой, освен нас — самотно прозвуча гласът му.
Не можех да се открия. Нямах тяло, нито език. Той ме държеше под себе си сред рева на водите. Не можех да мисля, камо ли да си спомня малкото от суровите уроците на Гален, които се бяха запечатали в паметта ми. Все едно се мъчех да рецитирам научена наизуст реч, докато някой ме души. Отказах се. Отказах се от всичко. После отнякъде като перце, понесено от вятър, или като прашинка, танцуваща в слънчев лъч, се разнесе гласът на Искрен:
— Да си отворен просто значи да не си затворен.
Целият свят представляваше безгранично пространство, всички неща бяха във всички други неща. Не изрекох името му на глас, нито си помислих за лицето му. Искрен беше там и аз без усилие го намерих. „Ти си жив!“
„Разбира се. Но ти няма да останеш жив, ако се разпиляваш така. На един дъх изливаш всичко от себе си. Регулирай силата си. Бъди точен.“ Той ми помогна да се върна в себе си и ахна, когато ме позна.
„Татко!“
Искрен грубо ме блъсна. „Върни се! Пусни го, той няма сила за това. Изчерпваш го, идиот такъв! Пусни го!“
Все едно ме отблъскваше, но по-силно. Когато открих себе си и отворих очи, бях проснат пред огнището. Лицето ми бе прекалено близо до пламъците. Претърколих се настрани, изпъшках и видях краля. Устните му трепкаха, кожата му имаше синкав оттенък. Бърич, Кетрикен и шутът безпомощно стояха около него.
— Направете… нещо — задъхано им казах аз.
— Какво — попита шутът. Явно си мислеше, че аз зная.
Затършувах в ума си и открих единственото средство, което си спомнях.
— Самодивско биле — изхриптях аз. Очертанията на стаята продължаваха да тъмнеят. Стиснах клепачи и се заслушах в паническото им суетене. Постепенно осъзнах какво съм направил. Бях използвал Умението.
И за тази цел бях изсмукал силата на краля.
„Ти ще си смъртта на кралете“ — ми бе казал шутът. Пророчество или умно предположение? Предположение на Умен. От очите ми бликнаха сълзи.
Усетих мирис на самодивско биле. Чисто силно самодивско биле, без примес на джинджифил или мента. Съвсем мъничко отворих очи.
— Горещо е — изсъска шутът.
— В лъжицата бързо изстива — настоя Бърич и я пъхна в устата на краля. Не забелязах да преглъща. С небрежен опит на годините, прекарани в конюшнята, Бърич леко издърпа долната челюст на Умен и го поглади по гърлото. После пъхна втора лъжица в отпуснатата му уста. Нищо.
Кетрикен се приближи, приклекна до мен, повдигна главата ми на коляното си и доближи горещата чаша до устата ми. Отпих, без да обръщам внимание, че течността е прекалено гореща. Преглътнах и горчивината ме задави. Мракът започна да отстъпва. Чашата се върна и аз отново отпих. Отварата беше толкова силна, че езикът ми изтръпна. Вдигнах поглед към Кетрикен и потърсих очите й. Успях леко да кимна.