— Жив ли е — тихо попита тя.
— Да.
— Той е жив — радостно извика Кетрикен на другите.
— Баща ми — изкрещя Славен. Олюляваше се на прага с лице, зачервено от алкохол и гняв. Зад него зърнах стражниците му и малката Розмари, която се кокореше иззад ъгъла. Някак си тя успя да се промъкне покрай мъжете, изтича при Кетрикен и се вкопчи в полите й. За миг сцената сякаш замръзна.
После Славен се втурна в стаята и с пяна на уста започна да задава въпроси, ала без да даде на никого възможност да му отговори. Кетрикен продължаваше да държи главата ми в скута си, иначе, кълна се, стражниците на Славен пак щяха да ме хванат. Кралят постепенно възвръщаше цвета си. Бърич отново пъхна лъжица отвара в устата му и с облекчение видях, че Умен я преглъща.
Славен не спираше да беснее.
— Какво му даваш? Престани! Не позволявам някакъв си коняр да трови баща ми!
— Кралят получи нов пристъп, милорд — внезапно се обади шутът. Гласът му разцепи хаоса в стаята и направи дупка, която се превърна в тишина. — Отварата от самодивско биле е обичайно укрепващо средство. Сигурен съм, че Уолас е чувал за него.
Принцът беше пиян. Не бе сигурен дали му се подиграват, или се опитват да го успокоят. Той гневно изгледа шута, който мило му се усмихна в отговор.
— Аха. — Каза го неохотно, без да се съгласява да го умилостивят. — Ами тоя? — И сърдито ме посочи.
— Пиян е. Кетрикен се изправи и с убедително тупване пусна главата ми на пода. Пред очите ми избухнаха звезди. Гласът й изразяваше единствено презрение. — Конярю, изведи го оттук. Трябваше да му попречиш, преди да прекали. Другия път гледай да проявиш благоразумие, след като той не е способен на това.
— Нашият управител на конюшнята е известен със собствената си слабост към чашата, милейди. Подозирам, че са се напили заедно — изсумтя Славен.
— Вестта за смъртта на Искрен го съсипа — простичко отвърна Бърич. Верен на себе си, той даваше обяснение, не извинение. Стисна ме за яката и ме вдигна от пода. Без изобщо да се преструвам, се олюлях и Бърич ме хвана по-здраво. Зърнах шута, който припряно пъхаше в устата на краля нова лъжица самодивско биле. Докато Бърич грубо ме извеждаше от стаята, чух Кетрикен да гълчи Славен. Каза му, че би трябвало да е долу при гостите си, и му обеща двамата с шута да сложат краля да си легне. Принцът поведе стражниците си към Голямата зала. Продължаваше да мърмори и да се оплаква, че не бил глупак и можел да различи заговора. Това ме обезпокои, но бях почти сигурен, че няма представа точно какво става.
Когато стигнахме до моята стая, вече бях достатъчно добре, за да отключа. Бърич влезе след мен.
— Ако имах куче, което толкова често да е зле, щях да го убия — любезно отбеляза той. — Искаш ли още самодивско биле?
— Няма да ми навреди. Но в по-малка доза. Имаш ли джинджифил, мента или шипки?
Бърич ме изгледа. Седнах на стола си, докато той разравяше жарта в огнището. Разпали огъня, наля вода в котлето и го закачи на куката. Намери гърне и накъса вътре билката, после взе чаша и я изплакна. Когато свърши, се огледа. На лицето му се бе изписало нещо като отвращение.
— Защо живееш така — попита той.
— Как?
— В толкова гола стая. И без да се грижиш за нея. Виждал съм зимни войнишки шатри, които са по-уютни. Като че ли не очакваш да останеш повече от една-две нощи.
Свих рамене.
— Никога не съм се замислял.
Последва кратко мълчание.
— А трябва — неохотно рече Бърич. — Освен това трябва да се замислиш колко често ти се случва нещо.
— Не можех да предотвратя случилото се тази вечер.
— Ти знаеше, че ще стане така, но въпреки това го направи — отбеляза той.
— Налагаше се. — Наблюдавах го, докато заливаше самодивското биле с гореща вода.
— Нима? Шутът май имаше доста убедителен аргумент за противното. И все пак ти го направи. Направихте го двамата с крал Умен.
— И?
— Известно ми е нещичко за Умението — тихо каза Бърич. — Аз бях кралски човек на Рицарин. Не често и не изпадах в толкова тежко състояние като теб, освен веднъж-дваж. Но съм изпитвал вълнението… — Той потърси точните думи и въздъхна. — Пълнотата. Единението със света. Веднъж Рицарин ми го обясни. Човек можел да се пристрасти, така ми рече. Търсел си поводи да го използва и накрая потъвал в него. — Бърич се замисли и след малко прибави: — В известен смисъл не се различава много от увлечението на битката. Чувството, че времето е спряло, че си по-могъщ от самия живот.