— Тъй като сам не мога да използвам Умението, смея да кажа, че не ме заплашва такава опасност.
— Прекалено често се предлагаш на хора, които могат. — Каза го съвсем прямо. — Също толкова често, колкото доброволно се поставяш в опасни ситуации, предлагащи същото преживяване. По време на сражение те обзема бяс. Така ли е и когато използваш Умението?
Никога не бях разглеждал двете неща в такава светлина. Загриза ме нещо като страх. Прогоних го.
— Мой дълг е да съм кралски човек. Освен това нали случилото се тази вечер беше тъкмо по твое предложение?
— Така е. Но думите на шута ме разубедиха. Ти не отстъпи. Изобщо не помисли какво ще ти струва това.
— Зная какво правя. — Казах го по-остро, отколкото възнамерявах, и Бърич не отговори. Наля чая и ми подаде чашата с изражение, което ми казваше: „Виждаш ли какво имах предвид?“ Загледах се в огъня. Бърич седна на скрина.
— Искрен е жив — промълвих аз.
— Чух престолонаследницата. Никога не съм вярвал, че е мъртъв. — Приемаше го съвсем спокойно. И със същото спокойствие прибави: — Но нямаме доказателство.
— Доказателство ли? Аз разговарях с него. Кралят разговаря с него. Това не стига ли?
— За мен е предостатъчно. За повечето други, хм…
— Когато се възстанови, кралят ще ме подкрепи. Искрен е жив.
— Съмнявам се, че това ще е достатъчно, за да попречи на Славен да се обяви за престолонаследник. Церемонията е насрочена за идущата седмица. Мисля, че щеше да го направи още тази вечер, само че трябва да присъстват всички херцози.
Борбата на самодивското биле с изтощението ми или просто безмилостният ход на събитията изведнъж накараха стаята да се наклони. Чувствах се така, като че ли съм се хвърлил пред каруца, за да я спра, а вместо това тя ме е прегазила. Шутът бе имал право. Онова, което бях сторил тази вечер, не променяше нищо, освен че беше донесло покой на Кетрикен. Обзе ме отчаяние. Оставих празната си чаша. Кралството на Шестте херцогства се разпадаше. Моят престолонаследник Искрен щеше да се завърне и да завари сянка на онова, което бе оставил: разделена страна, опустошено крайбрежие, плячкосан и празен замък. Навярно ако вярвах в Праотците, можеше да намеря начин да се убедя, че всичко ще се оправи. Сега обаче виждах само своя провал.
Бърич ме наблюдаваше някак странно. После каза:
— Лягай си. Понякога самодивското биле води до мрачни мисли. Поне така съм чувал.
Кимнах. И се зачудих дали това обяснява честите меланхолии на Искрен.
— Почини си. Утре сутрин нещата може да изглеждат по-добре. — Бърич се засмя. — А може и да не изглеждат. Но почивката поне ще те приготви да ги приемеш. — Той замълча. Лицето му стана сериозно. — Днес в стаята ми дойде Моли.
— Добре ли е — попитах аз.
— Донесе ми свещи, от които знаеше, че нямам нужда — продължи Бърич, сякаш не бях казал нищо. — Като че ли си търсеше повод да поговори с мен…
— Какво каза? — Изправих се.
— Не много. Винаги е официална с мен. А аз съм много прям с нея. Просто й казах, че ти липсва.
— А тя?
— Нищо. — Бърич се ухили. — Но много мило се изчерви. — Той въздъхна и отново стана сериозен. — И също толкова прямо я попитах дали някой пак й е дал основание за страх. Тя вирна брадичка, като че ли се опитвам да й пъхна юздичка в устата. Каза, че ми била много признателна за загрижеността, както и по-рано, обаче можела сама да се грижи за себе си. — Бърич понижи глас. — Ще помоли ли за помощ, ако има нужда?
— Не зная — признах аз. — Моли е много смела жена. И е свикнала да се бори. Винаги открито отвръща на удара. Аз скришом се промъквам и се опитвам да им прехапя жилите, когато гледат на друга страна. Понякога тя ме кара да се чувствам страхливец.
Бърич се изправи и се протегна. Раменете му пропукаха.
— Не си страхливец, Фиц. Гарантирам за теб. Може би просто по-добре от нея преценяваш шансовете. Ще ми се да можех да те успокоя за Моли. Не мога. Доколкото имам възможност, ще се грижа за нея. И доколкото тя ми позволи. — Той ме стрелна с поглед. — Днес Хендс ме попита коя е красивата дама, която толкова често се отбива при мен.
— Ти какво му каза?
— Нищо. Само го изгледах.
Познавах този поглед. Хендс повече нямаше да разпитва.
Бърич си тръгна. Аз се проснах на леглото и се опитах да си почина. Лежах неподвижно и си мислех, че поне тялото ми ще получи отдих, въпреки че мислите ми продължаваха да са в хаос. Някой по-достоен щеше да си мисли за състоянието на своя крал. Боя се, че аз повече мислех за Моли. Когато вече не можех да издържам, станах и се измъкнах от стаята си.