От Голямата зала все още се носеха звуците на заглъхващото пиршество. Безшумно се запътих към стълбището. Казвах си, че ще съм извънредно внимателен, че само ще почукам на вратата й, може би ще вляза за няколко минути, просто за да се уверя, че е добре. Нищо повече. Съвсем за кратко…
„Следят те.“ — Нощни очи се пазеше от Бърич и гласът му прозвуча в главата ми като едва доловим шепот.
Не спрях. Това щеше да покаже на преследвача ми, че подозирам нещо. Почесах се по рамото, завъртях глава и хвърлих поглед назад. Не видях никого.
„Подуши.“
Направих го. Бързо си поех дъх, сетне по-дълбоко. Съвсем слаб мирис във въздуха. Пот и чесън. Леко се пресегнах и кръвта ми се вледени. Там, в другия край на коридора, скрит на прага на една от стаите. Уил. Смуглият строен Уил с вечно полуспуснатите клепачи. Членът на котерията, отзован от Беърнс. Съвсем предпазливо докоснах щита на Умението, който го скриваше от мен, фина заповед да не го забелязвам, слаб дъх на самоувереност, пратен към мен, за да ме окуражи да изпълня намеренията си. Много коварно. Много изкусно, много по-деликатно докосване от това на Ведра и Джъстин.
Много по-опасен човек.
Отидох до площадката на стълбището, взех няколко свещи от купчината и се запътих към стаята си, като че ли това е била единствената ми цел.
Затворих вратата. Устата ми беше пресъхнала. Треперливо въздъхнах. Насилих се да проверя стените, които пазеха ума ми. Не бе влязъл в мен, поне в това бях сигурен. Не беше душил мислите ми, само ми бе внушавал своите, за да ме следи по-лесно. Ако не беше Нощни очи, щеше да види, че отивам при Моли. Отново си легнах и се опитах да си припомня всичките си действия след завръщането на Уил в Бъкип. Бях го отписал като враг, защото не излъчваше омраза към мен като Ведра и Джъстин. Имаше вид на тих и ненатрапчив младеж. Беше станал незабележителен мъж, който не си струваше вниманието.
Бях глупак.
„Струва ми се, че преди не те е следил. Но не съм сигурен.“
„Нощни очи, братко. Как да ти се отблагодаря?“
„Остани жив. — Мълчание. — И ми донеси джинджифилови сладки.“
„Ще ги имаш“ — с готовност му обещах аз.
Огънят догаряше и аз все още не бях заспал, когато усетих течението от вратата на Сенч в стаята си. Почти с облекчение станах и се качих при него.
Заварих го нетърпеливо да ме чака. Още щом влязох той се нахвърли върху мен и изсъска:
— Убиецът е оръдие. Така и не успях да ти го набия в главата. Ние сме оръдия. Не правим нищо по собствена воля.
Заковах се на място, поразен от гневния му глас.
— Никого не съм убил — отвърнах възмутено.
— Шшт! Говори тихо. Ако бях на твое място, нямаше да съм толкова сигурен — каза той. — Колко пъти съм си вършил работата, без самият аз да забивам ножа, а просто като давам на някой друг достатъчно основания да го стори вместо мен?
Не отговорих.
Сенч ме погледна и въздъхна. Гневът и силите го напускаха.
— Понякога ставаш само за крайно средство — тихо каза той. — Трябва да се примирим с това. Ние не сме хората, които привеждат колелото в движение, момко. Поведението ти тази вечер беше необмислено.
— Същото казаха шутът и Бърич. Но мисля, че Кетрикен няма да се съгласи.
— Кетрикен и детето й можеха да преживеят нейната скръб. Както и крал Умен. Виж в какво положение се намираха. Чужденка, вдовица на престолонаследник, майка на неродено дете, което още дълги години няма да е в състояние да вземе властта. Славен смяташе Умен за безпомощен видиотен старец, може би полезен като марионетка, но съвсем безобиден. Славен нямаше непосредствена причина да ги отстрани. О, съгласен съм, че положението на Кетрикен не бе толкова сигурно, но тя не се противопоставяше открито на Славен. За разлика от сега.
— Тя не му каза какво сме открили — неохотно възразих аз.
— Нямаше нужда. Това ще си проличи в поведението й и във волята й да му се съпротивлява. Той я сведе до обикновена вдовица. Ти я възстанови като престолонаследница. Но аз се безпокоя за Умен. Той е човекът, който държи ключа, който може да заяви, макар и шепнешком: „Искрен е жив, Славен няма право да стане престолонаследник“. Той представлява опасност за Славен.
— Видях Умен, Сенч. Наистина го видях. Мисля, че няма да се издаде. В това умиращо тяло, под опияняващите билки и свирепата болка, все още се крие умен човек.
— Може би. Но е много надълбоко. Опиатите и болката довеждат и мъдрия до глупави постъпки. Човекът, умиращ от раните си, се мята на коня в последна атака. Болката може да накара човек да рискува или да се самодоказва по странни начини.
Имаше право.
— Не можеш ли да го посъветваш да не показва на Славен, че знае за Искрен?