— Мога да опитам. Само онзи проклет Уолас да не ми се пречкаше постоянно в краката! Отначало не беше толкова зле, той беше послушен и полезен, лесен за манипулиране отдалеч. Не знаеше, че аз стоя зад билките, които му носеха амбулантните търговци, изобщо не подозираше за съществуването ми. Но сега се е вкопчил в краля като удавник и дори шутът не може да го разсейва за дълго. Рядко оставам при Умен повече от няколко минути. И имам късмет, ако брат ми е в съзнание през половината от това време.
Долових нещо в гласа му. Засрамено сведох глава.
— Съжалявам — тихо казах аз. — Понякога забравям, че той ти е повече от крал.
— Е, всъщност никога не сме били близки като братя. Но сме двама старци, прекарали заедно всичките си години. Понякога тази близост е по-важна. Можем да си приказваме и да си спомняме за време, което вече не съществува. Мога да ти го опиша, но няма да е същото. Като чужденци, захвърлени далеч от родината, неспособни да се върнат в нея. И единствено помежду си могат да потвърждават реалността на мястото, където са живели някога. Поне някога можехме.
Представих си две деца, които диво тичат по бъкипските плажове, събират миди по скалите и ги ядат сурови. Ние с Моли. Човек можеше да е самотен и да копнее за някой, който носи същите спомени. Кимнах.
— Аха. Е, добре. Тази вечер ще помислим как да спасим положението. Изслушай ме. Трябва да ми дадеш думата си. Няма да предприемаш действия със сериозни последствия, без първо да се посъветваш с мен. Съгласен ли си?
Сведох очи.
— Искам да кажа „да“. Готов съм да се съглася. Но напоследък дори незначителните ми действия като че ли водят до сериозни последствия. И се налага ненадейно да взимам решения, без да имам възможност да се посъветвам с никого. Затова не мога да ти обещая. Но ти обещавам, че ще опитам. Това стига ли ти?
— Предполагам. Катализатор — измърмори той.
— И шутът ме нарича така — оплаках се аз.
— Наистина ли — напрегнато ме попита той.
— При всяка възможност. — Приближих се до огнището и седнах. Топлината ми подейства добре. — Бърич твърди, че прекалено силната доза самодивско биле можела да предизвика мрачни мисли.
— На теб така ли ти действа?
— Да. Но може да е от обстоятелствата. И все пак Искрен често изглеждаше потиснат. Обаче пак може да е било от обстоятелствата.
— Възможно е никога да не узнаем.
— Тази нощ говориш съвсем свободно. Назоваваш имена, приписваш подбуди.
— Тази нощ в Голямата зала цари буйна веселба. Славен е убеден, че победата му е в кърпа вързана. Освободи всичките си часови, даде почивка на всичките си шпиони. — Сенч кисело ме погледна. — Сигурен съм, че известно време няма да е същото.
— Значи смяташ, че може да ни подслушват?
— Навсякъде, където подслушвам и надничам аз, могат да подслушват и наблюдават мен. Вероятността е съвсем малка. Но човек не достига такава старост като мен, ако поема рискове.
Един някогашен спомен внезапно придоби логично обяснение.
— Веднъж ми каза, че в Градината на кралицата си сляп.
— Точно така.
— Значи не си знаел…
— Не знаех на какво те подлага Гален. Бяха ми известни само слухове, повечето несигурни. И ги научавах с огромно закъснение. Но в нощта, в която те преби и те остави да умреш… Не. — Той ме погледна странно. — Вярваше ли, че може да зная такова нещо и да не взема мерки?
— Ти ми беше обещал да не се намесваш в обучението ми — сковано отвърнах аз.
Сенч седна на стола си и с въздишка се отпусна назад.
— Мисля, че никога няма да имаш пълно доверие на никого. Или да повярваш, че някой те обича.
Не знаех отговора. Първо Бърич, а сега и Сенч ме принуждаваха по неприятен начин да се вгледам в себе си.
— Е, добре — отстъпи той пред мълчанието ми. — Както бях започнал да ти казвам, ще се опитаме да спасим положението.
— Какво да правя?
Сенч издиша през носа си.
— Нищо.
— Но…
— Абсолютно нищо. Запомни следното. Принцът престолонаследник Искрен е мъртъв. Славен има право да заеме мястото му, има право на всички неща, които върши. Засега го успокой, не му давай повод да се страхува. Трябва да го накараме да повярва, че е победил.
Замислих се за миг. После се изправих и извадих ножа си.
— Какво правиш — попита Сенч.
— Каквото щеше да очаква да направя Славен, ако наистина вярвах, че Искрен е мъртъв. — Пресегнах се зад главата си към кожения ремък на воинската си опашка.
— Имам ножици — раздразнено отбеляза Сенч, отиде да ги донесе и застана зад мен. — Колко?
Замислих се.
— Колкото да съм краен, без да скърбя за него като за коронован крал.
— Сигурен ли си?