— Вчера откараха последните животни, които ставаха за нещо. Най-добрите отдавна ги няма, но и тези ги биваше. Откараха ги по суша в Трейдфорд. Просто казали на Хендс, че трябва да замине. Той дойде при мен да се оплаче, но аз го посъветвах да върви. Поне конете ще са в добри ръце. Освен това тук няма какво да прави. Не остана конюшня, за да има нужда от управител.
Безмълвно го последвах на привичната му сутрешна обиколка. В кафезите имаше само стари или ранени птици. В кучкарника само сегиз-тогиз се чуваше лай и джавкане. Конските ясли отдавна пустееха. Когато стигнах до тази на Сажда, сърцето ми се сви. В гърлото ми заседна буца. Облегнах се на вратата и скрих лице в шепи. Бърич постави ръка на рамото ми. Когато го погледнах, той странно се усмихна и поклати глава.
— Вчера дойдоха за нея и Дорест. Казах им, че са глупци, че са ги взели миналата седмица. И наистина бяха глупци, защото ми повярваха. Обаче ти взеха седлото.
— Къде са? — успях да попитам аз.
— По-добре да не знаеш — мрачно рече Бърич. — Достатъчно е да обесят и единия от нас като конекрадец. — И не пожела да ми каже нищо повече.
Късното следобедно посещение при Търпение и Лейси не ми донесе покоя, на който се надявах. Почуках и ми отвориха с нетипично закъснение. В дневната заварих истински хаос — Лейси унило се опитваше да въведе някакъв ред. На пода бяха пръснати много повече неща от обикновено.
— Ново начинание ли — опитах се да разведря атмосферата.
Тя мрачно ме изгледа.
— Сутринта дойдоха да вземат масата на милейди. И моето легло. Казаха, че им трябвали за гостите. Е, няма защо да се изненадвам, след като толкова много други неща заминават по реката. Но страшно се съмнявам, че някога пак ще си видим мебелите.
— Е, може да ви очакват, когато отидете в Трейдфорд — глупаво предположих аз. Не бях съзнавал докъде се простират волностите, които си позволява Славен.
Последва дълго мълчание.
— Тогава има много да чакат, Фицрицарин — накрая отвърна Лейси. — Ние не сме сред онези, които ще бъдат отведени в Трейдфорд.
— Не. Ние сме сред малцината, които остават тук при ненужните мебели. — Тези думи произнесе внезапно влязлата в стаята Търпение. Очите й бяха зачервени, лицето — бледо, и изведнъж разбрах, че се е скрила, когато съм почукал, докато успее да овладее сълзите си.
— Тогава сигурно ще се върнете във Върбови гори — предположих аз. Мислите ми препускаха. Бях смятал, че Славен премества целия двор в Трейдфорд. Сега се чудех още кого изоставят тук. Поставих се начело на списъка. Прибавих Бърич и Сенч. Шутът? Навярно затова напоследък се движеше със Славен. За да му позволят да придружи краля в Трейдфорд.
Странно, изобщо не бях помислил, че кралят и Кетрикен ще бъдат отведени не само далеч от Сенч, но и от мен. Принцът отново бе издал заповед да не напускам крепостта. Не исках да безпокоя Кетрикен с молба да я отмени. В края на краищата бях обещал на Сенч да не мътя водата.
— Не мога да се върна във Върбови гори. Там е господар Август, племенникът на краля. Онзи, който беше главен член на Галеновата котерия преди злополуката. Той не ме обича и нямам право да искам да живея там. Не. Ще остана тук и ще направя каквото мога за Бъкип.
Потърсих в ума си някаква утеха.
— Аз още имам легло. Ще го пренеса тук за Лейси. Бърич ще ми помогне.
Лейси поклати глава.
— Направих си сламеник и ми е удобно. Остави го където си е. Може би няма да посмеят да ти го вземат. Ако е тук долу, утре със сигурност ще го отнесат.
— Крал Умен не знае ли какво става? — тъжно ме попита Търпение.
— Нямам представа. Напоследък отпращат всички от вратата му. Славен казал, че бил прекалено болен, за да приема когото и да било.
— Мислех, че не иска да вижда само мен. Е, добре. Клетият. Да изгуби двама сина и да види кралството си в това състояние. Как е престолонаследницата Кетрикен? Нямах възможност да я посетя.
— Последния път, когато я видях, беше добре. Скърбеше за съпруга си, разбира се, но…
— Значи не е пострадала от падането? Боях се да не пометне. — Търпение се извърна настрани и погледна към съвсем голата стена. — Прекалено се страхувах, за да отида при нея. Добре ми е позната болката от загубата на дете, което още не си държала в ръце.
— Какво падане — глупаво попитах аз.
— Не си ли чул? На ония ужасни стъпала, докато слизала от Градината на кралицата. Някой й казал, че изнасяли статуи от градината. Тя отишла да провери и на слизане паднала. Не се претърколила по стълбището, но паднала тежко. По гръб на онези каменни стъпала.