Повече не чувах какво ми говори Търпение. Беше нещо за изпразването на библиотеката, което и без това не ме интересуваше. Веднага щом можах, се извиних и обещах, че ще им донеса вести за престолонаследницата.
Отпратиха ме от вратата на Кетрикен. Няколко придворни дами едновременно ми казаха да не се тревожа, тя била добре, само имала нужда от почивка, о, но било ужасно… Изтърпях достатъчно, за да се уверя, че не е пометнала, сетне избягах.
Но не се върнах при Търпение. Не веднага. Вместо това бавно изкачих стълбището до Градината на кралицата. Взех със себе си лампа и се движех извънредно предпазливо. На покрива открих онова, от което се бях опасявал. Липсваха по-малките и по-ценните статуи. Само тежестта бе спасила по-големите, бях сигурен в това. Липсващите фигури нарушаваха грижливо постигнатото равновесие на творението на Кетрикен и допълваха зимната пустота на градината. Внимателно затворих вратата и започнах да се спускам по стълбището. Съвсем бавно. На деветото стъпало го открих. За малко не ме сполетя участта на Кетрикен. Но само изгубих равновесие и приклекнах, за да не падна. Чернило, смесено с мас, за да не лъщи, и намазано на изтърканите стъпала. Достатъчно близо до покрива, така че подхлъзването да бъде отдадено на кишата или калта от градината. Докоснах стъпалото и подуших пръста си.
— Първокласна свинска мас — отбеляза шутът. Скочих и едва не се запремятах надолу по стълбището. Единствено бясното размахване на ръце ми помогна да възстановя равновесието си.
— Интересно. Смяташ ли, че можеш да ме научиш на това?
— Няма нищо смешно, шуте. Напоследък ме следят и нервите ми са опънати до крайност. — Втренчих се надолу в мрака. Щом шутът ме бе проследил, защо да не беше успял и Уил? — Как е кралят? — тихо попитах аз. Ако това покушение бе насочено срещу Кетрикен, не вярвах в безопасността на Умен.
— Ти ми кажи. — Шутът излезе от сенките. Нямаше ги разкошните одежди. Отново носеше стария си червено-бял шутовски костюм, който подхождаше на новите синини от едната страна на лицето му. Дясната му буза беше разцепена. Притискаше едната си ръка към гърдите си. Предположих, че рамото му е изкълчено.
— Пак ли — ахнах аз.
— Точно това им казах и аз. Не ми обърнаха внимание. Някои хора просто нямат усет за разговори.
— Какво се случи? Мислех, че вие със Славен…
— Да, дори един шут може да изглежда достатъчно глупав, за да достави удоволствие на Славен. Днес не исках да изоставям крал Умен. Безмилостно го разпитваха какво се е случило в нощта на пира. Може би прекалих с духовитостите, като им предложих други начини да се забавляват. Изхвърлиха ме.
Сърцето ми се сви. Бях сигурен, че зная точно кой стражник му е помогнал да излезе през вратата. Точно както ме бе предупреждавал Бърич. Човек никога не знаеше докъде ще стигне дързостта на Славен.
— Какво им каза кралят?
— О! Не дали кралят е добре, дали кралят оздравява. Не. Само какво им е казал кралят. Да не се страхуваш за безценната си кожа, незаконни принце?
— Не. — Не негодувах срещу въпроса му, нито срещу начина, по който го задаваше. Бях си го заслужил. Напоследък не се грижех много за нашето приятелство. Въпреки това, когато бе имал нужда от помощ, той беше дошъл при мен. — Не. Но докато кралят не говори за Искрен, Славен няма причина да…
— Кралят беше… мълчалив. Всичко започна като мил разговор между баща и син. Славен му обясняваше, че трябвало да се радва, защото той най-после ставал престолонаследник. Крал Умен беше доста мъгляв, както обикновено напоследък. Това ядоса Славен и той започна да го обвинява, че не се радвал, дори, че се противопоставял. Накрая заяви, че имало заговор никога да не го допускат до трона. Няма по-опасен човек от онзи, който не може да реши от какво се страхува. Славен е такъв човек. Даже Уолас пострада от бесуването му. Беше донесъл чая на краля, за да умъртви ума му наред с болката, но когато се приближи, Славен грабна чашата от ръцете му. После обвини клетия Уоласчо, че участвал в заговора. Заяви, че Уолас възнамерявал да упои краля, за да му попречи да каже каквото знае. Заповяда да го изхвърлят от стаята с думите, че кралят повече нямало да се нуждае от него, докато не сметнел за нужно да разговаря ясно със сина си. После нареди да изгонят и мен. Двама от яките му фароуски селяни ме избавиха от неохотата ми да си тръгна.
Обзе ме вледеняващ ужас. Спомних си мига, в който бях споделил болката на краля. Славен безмилостно щеше да гледа, докато тази болка се промъкваше покрай опияняващите билки, за да умъртви баща му. Не можех да си представя, че някой е способен на такова нещо. И все пак знаех, че Славен ще го стори.