— Това е равносилно на мъчение — сякаш прочела мислите ми, тихо рече Кетрикен. — Да остави един старец на болката му. — Тя ме погледна в очите. — Нямаш ли ми достатъчно доверие, че не ми казваш кой е помощникът ти?
— Това не е моя тайна, а на краля — внимателно отвърнах аз. — Скоро, сигурен съм, ще трябва да ви бъде разкрита. Дотогава…
— Върви — освободи, ме Кетрикен и неловко се размърда на дивана си. — Както съм насинена, поне няма да се наложи да се преструвам. Само ще трябва да търпя човека, който се опитва да убие неродения си племенник и измъчва стария си баща.
— Тръгвам — побързах да кажа аз. Усещах, че гневът й расте, и не исках да го разпалвам още повече. Всичко трябваше да е убедително за този маскарад. Кетрикен не биваше да показва, че знае истинската причина за падането си. На излизане се разминах с Лейси, която носеше табла с гърне. Търпение я следваше по петите. В гърнето нямаше чай. Докато минавах покрай придворните дами в преддверието, много внимавах да изглеждам загрижен. Реакциите им към молбата на Кетрикен да й пратят личния лечител на крал Умен щяха да са съвсем искрени. Надявах се това да е достатъчно, за да измъкне Славен от леговището му.
Вмъкнах се в покоите на Търпение и оставих вратата открехната. Зачаках. Замислих се за стареца, чиято болка постепенно се събуждаше. Веднъж я бях усетил. Ако тя ме измъчваше и някой безмилостно ме разпитваше, колко време щях да издържа? Накрая по коридора зашумоляха фусти и затрополиха стъпки. Някой отчаяно захлопа на кралската врата. Нямаше нужда да чувам думите, тонът разкриваше всичко. Чух уплашените молби на жените, сетне гневните въпроси на Славен, внезапно превърнали се в престорена загриженост. Чух го да вика Уолас от ъгъла, в който трябваше да се е сврял, долових възбуда в гласа му, докато му нареждаше незабавно да се погрижи за Кетрикен, която помятала.
Придворните дами отново притичаха покрай моята врата. Стоях неподвижно, затаил дъх. Това суетене, това мърморене трябваше да е Уолас, несъмнено натоварен с всевъзможни церове. Опитвах се да запазя търпение. Опасявах се, че замисълът ми се е провалил. После чух по-решителните крачки на Славен. Някой тичешком го настигна.
— Това е хубаво вино, идиот такъв, не го разливай — сгълча го принцът, после се отдалечиха. Отново зачаках. Дълго след като бях сигурен, че е влязъл в покоите на Кетрикен, се насилих да преброя до сто. Накрая се измъкнах навън и отидох при вратата на краля.
Почуках. Не силно. Но настойчиво. След малко някой попита кой е.
— Фицрицарин — дръзко отвърнах аз. — Искам да видя краля.
Мълчание. После:
— Никой не може да влиза.
— По чия заповед?
— На принц Славен.
— Нося знак от краля, който ми позволява да го виждам винаги, когато искам.
— Принц Славен специално нареди да не те пускаме.
— Но това е било преди… — И сниших глас, за да прошепна няколко нечленоразделни срички.
— Какво каза?
Пак измърморих.
— Говори по-високо.
— Това не е за ушите на целия замък — възмутено възразих аз. — Сега не е време да всяваме паника.
Подейства. Вратата се открехна.
— Какво има — изсъска мъжът.
Наведох се към него и се озърнах наоколо. Надникнах над рамото му в стаята и подозрително попитах.
— Сам ли си?
— Да! Казвай какво има. И дано да си е заслужавало!
Вдигнах ръце към устата си, сякаш не исках да чуе никой друг. Стражникът също се наведе към мен. Надух устни и в лицето му лъхна бял прах. Той се олюля и отчаяно затърка очи. Задушаваше се. Нощна мъгла: бърза и ефикасна. Често смъртоносна. Не ме интересуваше. Не че той ми бе изкълчил рамото. Този стражник можеше да не е стоял в преддверието на стаята на Умен и изобщо да не е знаел какво става вътре.
Бях пъхнал ръка в отвора на вратата и се борех с веригите, когато чух познато изсъскване:
— Махай се оттук. Остави вратата. Просто се махни. Не отключвай, глупак такъв! — За миг зърнах сипаничаво лице, после решително захлопнаха вратата под носа ми. Сенч имаше право. Щеше да е най-добре, ако Славен откриеше заключена врата и изгубеше време, докато хората му я разбият.
Оставаше ми по-трудната част. Слязох в кухнята, приятелски си побъбрих с готвачката и я попитах каква е тази суматоха горе. Дали престолонаследницата не е изгубила бебето си? Тя бързо ме заряза, за да потърси някой, който знаеше повече. Отидох в стаята на стражниците, за да изпия една бира и да се насиля да хапна нещо. Храната натежа в стомаха ми като чакъл. Никой не ми обръщаше внимание, но все пак присъствах там. Наоколо чувах клюки за падането на Кетрикен. Наблизо седяха двама стражници от Тилт и Фароу, едри, мудни мъже, които пиеха с бъкипските си другари. Едва се стърпях да остана на мястото си, докато ги слушах да обсъждат какво означава помятането на Кетрикен за шансовете на Славен да седне на трона. Като че ли залагаха на коне.