— Моли. Моля те.
Тя мълчеше. Дори не се съпротивляваше.
— Какво да ти дам, какво да ти кажа, за да те накарам да разбереш какво представляваш за мен? Не мога просто така да те пусна!
— Но не можеш да ме накараш да остана. — Усетих, че нещо я напуска. Гняв, смелост, воля. Не зная как да го нарека. — Моля те — прошепна тя и думите ме прободоха, защото ме умоляваше. — Просто ме остави да си ида. Не усложнявай нещата. Не ме карай да плача.
Пуснах я, ала Моли не си тръгна.
— Много отдавна ти казах, че си като Бърич — предпазливо рече тя.
Кимнах в мрака, без да ме е грижа, че не може да ме види.
— В известен смисъл е така. И в същото време не си. Аз взимам решението за нас сега, както някога той е взел решение за тях двамата с Търпение. За нас няма бъдеще. Някой вече е спечелил сърцето ти. И пропастта между положението ни е прекалено голяма, за да я преодолее любовта. Зная, че ме обичаш. Но твоята обич е… различна от моята. Исках да споделяме целия си живот. Ти искаш да ме държиш в кутия, отделно от живота си. Не мога да съм жената, при която идваш, ако нямаш по-важна работа. Дори не зная какво правиш, когато не си при мен. Никога не си го споделял.
— Няма да ти хареса — отвърнах аз. — По-добре да не знаеш.
— Не ми говори така — гневно прошепна Моли. — Не разбираш ли, че тъкмо това не мога да приема? Ти дори не ми позволяваш да го реша сама. Не можеш да вземеш това решение вместо мен. Нямаш право! Щом не можеш да ми го кажеш, как да ти вярвам, че ме обичаш?
— Аз убивам хора — чух се да изричам. — За краля. Аз съм убиец, Моли.
— Не ти вярвам — промълви тя. Прекалено бързо. Гласът й едновременно излъчваше ужас и презрение. Част от нея знаеше, че съм й казал истината. Най-сетне. Докато ме чакаше да призная, че съм я излъгал, помежду ни плъзна страшна тишина, кратка, ала ледена. — Ти убиец? Онзи ден ти дори не успя да минеш покрай стражниците, за да видиш защо плача! Нямаше смелост да им се противопоставиш заради мен! Но искаш да ти повярвам, че убиваш хора за краля! — Моли задавено изхлипа от гняв и отчаяние. — Защо ми казваш такива неща? Защо точно сега? За да ме впечатлиш ли?
— Ако смятах, че това ще те впечатли, сигурно щях да ти го кажа отдавна — признах аз. И не лъжех. Способността ми да пазя тайни се основаваше на страха ми, че ако кажа на Моли, ще я изгубя. И бях прав.
— Лъжи — повече на себе си, отколкото на мен рече тя. — Лъжи, само лъжи. От самото начало. Бях ужасно глупава. Казват, че ако човек те удари веднъж, ще те удари пак. Същото се отнася за лъжите. Но аз останах, слушах и вярвах. Каква глупачка съм била! — Последните думи бяха толкова яростни, че се отдръпнах. Моли се отдалечи от мен. — Благодаря ти, Фицрицарин — студено и официално каза тя. — Ти ме улесни. — И се обърна да си тръгне.
— Моли — простенах аз. Посегнах да я хвана за ръката, но тя се завъртя и понечи да ме зашлеви.
— Не ме докосвай — тихо ме предупреди Моли. — Никога повече не смей да ме докоснеш!
И си отиде.
След известно време си спомних, че стоя в мрака под стълбището на Бърич. Треперех от студ и още нещо. Оголих зъби. Не бе нито усмивка, нито ръмжене. Винаги се бях страхувал, че лъжите ми ще ми отнемат Моли. Но истината за миг беше разсякла онова, което лъжите ми години наред бяха крепили. Какво заключение трябваше да си направя? Бавно се качих по стълбището и почуках на вратата.
— Кой е — попита Бърич.
— Аз. — Той отключи и ме пусна вътре. — Какво правеше Моли тук — попитах го, без да ме е грижа как може да прозвучи това, без да ме интересува, че превързаният шут е до Бърич. — Помощ ли искаше?
Бърич се прокашля.
— Дойде за билки — неловко отвърна той. — Не можах да й помогна. Нямах каквото й трябваше. После дойде шутът и тя остана да го превържем.
— Търпение и Лейси имат билки. Много — отбелязах аз.
— И аз така й казах. — Бърич се извърна и започна да разтребва нещата, които му бяха трябвали за шута. — Не искала да ходи при тях. — В гласа му имаше нещо, почти подкана да му задам следващия въпрос.
— Тя си отива — промълвих аз. — Отива си. — Седнах на един стол пред огнището и стиснах ръце между коленете си. Усетих, че се люлея, и се опитах да спра.
— Успя ли — тихо попита шутът.
Спрях да се люлея. Кълна се, че за миг нямах представа какво ме пита.
— Да — отвърнах накрая. — Да, струва ми се, че успях. — Бях успял и да изгубя Моли. Да изчерпя всичките й запаси от вярност и любов, като ги приемам за даденост. Бях успял да съм толкова логичен, практичен и предан на своя крал, че току-що бях изгубил всякакъв шанс за личен живот. Погледнах Бърич. — Обичаше ли Търпение — попитах го неочаквано. — Кога реши да я изоставиш?