Шутът се сепна, после се опули. Значи имаше тайни, които не знаеше дори той. Лицето на Бърич притъмня като буреносен облак и той скръсти ръце на гърдите си. Можеше да ме убие, помислих. Или просто се опитваше да не излее болката си.
— Моля те — прибавих аз. — Трябва да зная.
Той ме изгледа гневно, после внимателно отвърна:
— Аз не съм непостоянен човек. Ако съм я обичал, значи все още я обичам.
Така. Значи никога нямаше да престане да ме боли.
— Но въпреки това си решил…
— Някой трябваше да реши. Търпение не искаше да проумее неизбежното. Някой трябваше да сложи край на мъките и на двама ни.
Както бе решила за нас Моли. Опитах се да измисля какво да правя. Не ми хрумваше нищо. Погледнах шута и го попитах:
— Добре ли си?
— По-добре от теб — искрено отвърна той.
— Имах предвид рамото ти. Нали беше…
— Изкълчено, не счупено. Много по-добре е от твоето сърце.
Малко духовитости. Не бях знаел, че може да се шегува с толкова много съчувствие. Добротата му ме блъсна към ръба на прекършването.
— Не зная какво да правя — покрусено казах аз. — Как да живея сега?
Бутилката с бренди тихо изтрака, когато Бърич я постави в средата на масата. Прибави и три чаши.
— Трябва да пийнем — заяви той. — За Моли — дано си намери щастие някъде. Желаем й го от все сърце.
Пихме и Бърич отново напълни чашите.
Шутът разклати течността в своята и попита:
— Разумно ли е точно сега?
— Точно сега ми писна да съм разумен — отвърнах аз. — Предпочитам да съм шут.
— Не знаеш какво говориш — рече шутът. Въпреки това вдигна чаша в наздравица. За всички шутове. И за краля.
Положихме искрени усилия, ала съдбата не ни даде достатъчно време. Прекъсна ни решително чукане на вратата. Оказа се Лейси, с кошница в ръка. Бързо влезе и затвори.
— Изхвърлете това — помоли тя и изтърси закланата кокошка на масата.
— Я, вечеря — въодушевено заяви шутът.
В първия момент тя не го разбра. После побесня.
— Докато ние си залагаме живота и репутацията, вие пиянствате! — Рязко се обърна към Бърич. — За двайсет години не си научил, че това не решава нищо!
Бърич дори не мигна, а философски отбеляза:
— Някои неща не могат да се решат. Пиенето ги прави много по-поносими. — После с лекота се изправи и стабилно застана пред нея. Годините на пиене, изглежда, го бяха научили да го понася добре. — Искаш ли нещо?
Лейси за миг прехапа устни. И реши да приеме предложената от него посока на разговора.
— Да се избавя от тази кокошка. И мехлем за натъртвания.
— Никой ли не ходи при лечителя — без да се обръща конкретно към никого, попита шутът. Лейси не му обърна внимание.
— Това е поводът да дойда тук, така че по-добре да се върна с мехлем, в случай че някой поиска да го види. Истинската ми задача беше да намеря Фиц и да го попитам дали знае, че стражниците разбиват с брадви вратата на крал Умен.
Кимнах. Нямах намерение да опитвам стабилната поза на Бърич. Шутът обаче скочи и извика:
— Какво? — После се обърна към мен. — Нали каза, че си успял! Що за успех е това?
— Най-доброто, на което съм способен за толкова кратко време — отвърнах аз. — Или ще се получи, или няма. Вече сме направили всичко по силите си. Освен това я се замисли. Това е яка дъбова врата. Ще им отнеме доста време да я разбият. И после предполагам, ще установят, че вътрешната врата на кралската спалня също е заключена.
— Как успя? — Тихо попита Бърич.
— Не съм — откровено отвърнах аз и погледнах шута. — Засега ти казах достатъчно. Време е за малко доверие. — Обърнах се към Лейси. — Как са Кетрикен и Търпение? Как мина маскарадът?
— Прилично. Кетрикен е доста натъртена и не съм чак толкова сигурна, че бебето е вън от опасност. Помятането при падане не винаги е незабавно. Но да не мислим за най-лошото. Уолас е загрижен, но не прави нищо. За човек, който се обявява за лечител, той знае удивително малко за билките. Що се отнася до принца… — Лейси изсумтя и замълча.
— Никой ли освен мен не смята, че е опасно да се разпространяват слухове за помятане — безгрижно попита шутът.
— Нямах време да измисля нищо друго — отвърнах аз. — След ден-два тя ще отрече този слух и ще каже, че по всичко личи, че детето е добре.
— Така. Засега закрепихме положението — отбеляза Бърич. — Ами после? Ще позволим ли да отведат краля и Кетрикен в Трейдфорд?
— Довери ми се. Искам само един ден доверие — предпазливо казах аз. Надявах се, че времето ще е достатъчно. — А сега трябва да се разделим и да продължим нормалния си живот.
— Един управител на конюшня без коне и един шут без крал — рече шутът. — С Бърич можем да продължим да пием. Мисля, че при тези обстоятелства това е нормален живот. Що се отнася до теб, Фиц, нямам представа с каква титла се кичиш напоследък, камо ли какво нормално правиш по цял ден. Следователно…