Изобщо не ме попита дали заминавам.
Докато се качвах по стълбището в стаята си, се опитвах да си представя Бъкип празен. Щеше да се поднася само простата войнишка храна, която познаваха готвачите на ратниците. Докато стигнеха хранителните запаси. Предполагах, че още преди да е дошла пролетта, менюто ни ще включва много дивеч и водорасли. Повече се безпокоях за Търпение и Лейси, отколкото за себе си. Непретенциозната обстановка и храна не ме плашеха, но те двете не бяха свикнали с такъв живот. Поне щяхме да слушаме Меден, ако след като го изоставеха в Бъкип не го обземеше присъщата му меланхолия. И Федрен. Вече нямаше да има много ученици и двамата с Търпение може би най-сетне щяха да се заемат с производството на хартия. Опитвах се да измисля бъдеще за всички ни.
— Къде си ходил, копелдако?
Беше Ведра. Дебнеше ме. Осезанието ме бе предупредило за нея. Дори не мигнах.
— Навън.
— Смърдиш на псе.
— Поне имам оправданието, че съм бил при псета. При малкото, останали в конюшнята.
Трябваха й няколко секунди, докато усети обидата в любезния ми отговор.
— Смърдиш на псе, защото си наполовина куче. Див магьосник.
Едва не отговорих с някоя забележка за майка й. Вместо това изведнъж наистина си спомних майка й.
— Помниш ли когато започвахме да се учим да пишем? Майка ти винаги те караше да носиш мръсна риза, защото цялата се оплискваше с мастило.
Тя се нацупи и отвсякъде обърна забележката в ума си, за да открие някакво оскърбление или унижение.
— И какво от това — накрая попита Ведра, тъй като не можеше да я остави без отговор.
— Нищо. Просто си го спомних. Имаше време, когато ти помагах с уроците.
— Това няма нищо общо със сега — гневно заяви тя.
— Права си, няма. Това е моята врата. Да влезеш с мен ли искаш?
Ведра се изплю на пода в краката ми. Кой знае защо, реших, че нямаше да го направи, ако не напускаше Бъкип със Славен. Това вече не бе неин дом и тя се чувстваше свободна да го мърси. Постъпката й ми говореше много. Тя не очакваше да се завърне тук.
Влязох в стаята си, заключих вратата и спуснах тежкото резе. Отидох да проверя прозореца и установих, че капаците са затворени. Надзърнах под леглото. Накрая седнах на стола пред огнището и задрямах. Чаках да ме повика Сенч.
Събуди ме чукане на вратата.
— Кой е — извиках аз.
— Розмари. Престолонаследницата иска да ви види.
Докато отключа, детето си бе отишло. Припряно пооправих дрехите си и забързах към покоите на Кетрикен. Пътьом отбелязах разбитата врата на Умен. На прага стоеше едър стражник. От Вътрешните херцогства. Непознат.
Кетрикен седеше на дивана край огнището. Няколко групички придворни дами клюкарстваха в ъглите, ала тя седеше сама. Очите й бяха затворени. Изглеждаше толкова изтощена, че се зачудих дали съобщението на Розмари не е някаква грешка. Но лейди Надежда ме заведе при Кетрикен и ми донесе ниско столче. Предложи ми чаша чай и аз приех. Щом придворната дама се отдалечи, престолонаследницата вдигна клепачи.
— А сега — попита тя толкова тихо, че трябваше да се наведа към нея, за да я чуя.
Въпросително я погледнах.
— Умен спи. Не може вечно да спи. Каквото и да са му дали, действието му ще премине и пак ще сме на изходна позиция.
— Наближава церемонията по коронясването на престолонаследника. Може би принцът ще е зает с нея. Несъмнено трябва да му шият и мерят нови дрехи и така нататък. Това може да отвлече вниманието му от краля.
— А после?
Лейди Надежда се върна с чая и след като й благодарих, седна до нас. Кетрикен немощно се усмихна и попита дали и тя може да получи една чаша. Почти се засрамих, когато видях колко бързо скача на крака придворната дама.