— Избери някой, който обича краля.
Бърич въздъхна.
— За провизиите. Няма да са охолни дажби. По-скоро войнишки. Трябва ли да осигуря и зимно облекло?
— Не. Само за себе си. Кетрикен ще си вземе каквото й трябва. А Сенч ще се погрижи за нуждите на краля.
— Сенч. Това име ми е почти познато. Май съм го чувал някога.
— Според официалната версия отдавна е умрял. Преди това са го виждали в крепостта.
— Да живее толкова години като сянка — удиви се Бърич.
— И възнамерява да продължи да живее като сянка.
— Не се бой, няма да го издам — обидено рече той.
— Зная. Просто съм толкова…
— Зная. Е, върви тогава. Вече ми каза достатъчно, за да изпълня задачата си. Ще чакам с конете и провизиите. По кое време?
— Някъде през нощта, докато гуляят още тече. Не зная. Все някак ще ти съобщя.
— Веднага щом се стъмни, ще отида там и ще чакам.
— Благодаря ти.
— Той е мой крал. Тя е престолонаследницата. Няма нужда да ми благодариш, че изпълнявам дълга си.
Оставих го и слязох по стълбището. Криех се в сенките и използвах всички сетива, които имах, за да съм сигурен, че никой не ме следи. Щом излязох от конюшнята, се запромъквах между складовете, кочините и кошарите, от сянка на сянка, към старата колиба. Нощни очи задъхано ме посрещна. „Какво има? Защо ме викаш от лова ми?“
„Утре вечер. Може да ми потрябваш. Ще бъдеш ли в крепостта, за да дойдеш бързо, ако те повикам?“
„Разбира се. Но защо ме повика сега? Нямаше нужда да си толкова близо до мен, за да ми поискаш толкова проста услуга.“
Приклекнах в снега. Той се приближи до мен и отпусна глава на рамото ми. Силно го прегърнах.
„Глупост — безцеремонно рече Нощни очи. — Хайде, върви. Ще съм тук, ако ти потрябвам.“
„Благодаря.“
„Братко.“
Като се опитвах да вървя крадешком и в същото време да побързам, се прибрах в стаята си. Заключих вратата и си легнах. Възбудата пулсираше в тялото ми. Нямаше да съм в състояние истински да си почина, докато не свършех всичко.
На сутринта ме приеха в покоите на престолонаследницата. Носех свитъци и билки. Кетрикен седеше на дивана пред огнището и играеше ролята едновременно на скърбяща вдовица и загрижена бъдеща майка. Виждах, че това я изтощава и че падането й е причинило повече болка, отколкото признаваше. Изглеждаше малко по-добре от предната вечер, ала аз топло я поздравих и една по една й показах всичките си билки, като обсъждахме действието на всяка. Успях да отегча повечето придворни дами и тя накрая прати последните три да донесат чай, да й намерят още възглавници и да потърсят някакъв свитък с описания на билки, който според нея бил в кабинета на Искрен. Малката Розмари отдавна дремеше до огнището. Щом шумоленето на фусти заглъхна, аз бързо заговорих. Знаех, че нямам много време.
— Тръгвате утре вечер, след коронясването на Славен за престолонаследник — започнах аз и продължих, макар че тя отвори уста да попита нещо. — Облечете се топло и си вземете зимни дрехи. Не много. Оттеглете се сама в спалнята си, колкото може по-рано. Извинете се, че церемонията и скръбта ви са ви уморили. Отпратете придворните дами, кажете им, че трябва да поспите и да не се връщат, докато не ги повикате. Заключете вратата си. Не. Само слушайте. Няма много време. Пригответе се за тръгване, после останете в стаята си. Ще дойде да ви вземе един човек. Доверете се на Пъпчивия. Кралят заминава с вас. Доверете ми се — отчаяно й казах аз, когато чухме стъпки. — Всичко ще бъде наред. Доверете ми се.
Вяра. Не бях вярвал, че ще се стигне дотук. Нарцис се върна с възглавниците и малко по-късно донесоха чая. Приятелски си побъбрихме и една от по-младите придворни дами на Кетрикен дори пофлиртува с мен. Престолонаследницата ме помоли да й оставя свитъците за билките, тъй като гърбът продължавал да я боли. Била решила вечерта да се оттегли рано и свитъците може би щели да са й от полза, докато заспи. Официално се сбогувах и си тръгнах.
Сенч ми бе казал, че ще се справи с шута. Аз бях направил неуспешни опити да подготвя бягството. Сега оставаше само някак да уредя кралят да е сам след церемонията. Сенч искаше само две-три минути. Зачудих се дали няма да се наложи да дам живота си за тях. Пропъдих тази мисъл. Само две-три минути. Двете разбити врати щяха или да ме затруднят — или да ми помогнат. Не бях сигурен. Обмислих очевидните възможности. Можех да се престоря на пиян и да прилъжа стражниците да се сбием. Освен ако нямах брадва, щеше да им отнеме не повече от няколко минути, за да се справят с мен. Никога не се бях отличавал с особени успехи в обикновения юмручен бой. Не. Исках да остана във форма. Обмислих и отхвърлих десетина идеи. Твърде много зависеше от фактори, върху които нямах никаква власт. Колко стражници щеше да има, дали щях да ги познавам, щеше ли да е там Уолас, дали Славен щеше да се отбие при баща си?