— Веднага ще отида.
— Да ви заведа ли?
— Не, знам пътя. Вземи. Не искам да ги нося със себе си. — Подадох му парчетата сладкиш и той колебливо ги взе.
— Да ви ги запазя ли, господине — сериозно попита пажът и аз се удивих, че едно момче толкова високо цени храната.
— Ако искаш, можеш да ги изядеш и ако ти харесат, иди в кухнята и уведоми готвачката Сара какво мислиш за работата й.
Колкото и работа да имаше там, знаех, че комплимент от мършаво момче ще му спечели поне паница яхния.
— Благодаря, господине! Лицето му грейна и момъкът забързано се отдалечи. Половината парче сладкиш вече бе в устата му.
Стаите за по-нископоставени гости се намираха от отсрещната страна на Голямата зала. Предполагам, че се смятаха за по-лоши, главно защото прозорците им гледаха към планините, а не към морето и затова бяха по-мрачни. Ала самите помещения не бяха по-малки, нито по-грозни.
Само че предния път, когато бях влизал в някоя от тях, стаите бяха прилично мебелирани. Беърнските стражници ме пуснаха в дневна, в която имаше само три стола и една паянтова маса в средата. Посрещна ме Вяра, неутрално официална, сетне отиде да съобщи на херцог Жилав, че съм дошъл. Нямаше ги гоблените и драпериите, които преди бяха топлили стените и ги бяха украсявали. Сега стаята бе като тъмница, ако не се броеше огънят, който бумтеше в огнището. Херцог Жилав излезе от спалнята си, покани ме да седнем и двамата неловко се настанихме пред огнището. В тези стаи трябваше да има хляб и сладкиши, котлета, чаши, билки за чай и бутилки вино за гостите на Бъкип. С болка установих, че няма нищо подобно. Вяра застана на известно разстояние от нас и ни загледа. Не можех да не се зачудя къде е Мигновена.
Разменихме някои любезности и Жилав заора в интересуващата го тема като товарен кон в снежна преспа.
— Разбирам, че крал Умен е болен, прекалено болен, за да приеме някой от своите херцози. Славен, разбира се, е прекалено зает с приготовленията за утре. — Дори не се и опитваше да скрие сарказма си. — Затова поисках да се срещна с нейно височество Кетрикен — замислено каза той. — Защото както ти е известно, в миналото тя прояви изключително великодушие към мен. Но придворните й дами ми съобщиха, че не е добре и не приема гости. Чух слух, че била бременна и че поради скръбта си и глупостта да се притече на помощ на Рипон, пометнала. Вярно ли е?
Поех си дъх и внимателно подбрах думите си.
— Както казахте, кралят е тежко болен. Едва ли ще го видите, освен на церемонията. Престолонаследницата също е неразположена, но съм сигурен, че ако й бяха съобщили за вас, щеше да ви приеме. Не е пометнала. Тя се притече на помощ на Нитбей поради същите причини, поради които ви подари опалите си — от страх, че ако тя не предприеме действия, никой друг не ще го стори. Освен това опасността за детето не се дължеше на пътуването й до Нитбей, а от падането й по стълбището в една бъкипска кула. Нейно височество не е пометнала, но е доста насинена.
— Разбирам. — Жилав се отпусна на стола си и се замисли. Докато чаках, мълчанието пусна корени помежду ни и започна да расте. Накрая той се наведе напред и ми даде знак да последвам примера му. — Фицрицарин — когато челата ни почти се допряха, тихо попита херцогът — имаш ли някакви амбиции?
Това бе моментът. Крал Умен го бе предвидил преди много години, по-късно и Сенч. След като не отговорих веднага, Жилав продължи, сякаш всяка дума беше камък, който извайваше, преди да ми го подаде.
— Наследникът на трона на Пророците е неродено бебе. Щом Славен се обяви за престолонаследник, смяташ ли, че ще чака дълго преди да предяви претенции към трона? Ние не смятаме. Защото макар че тези думи излизат от моите уста, аз говоря и от името на херцогствата Шоукс и Рипон. Умен е стар и безсилен. Крал само по име. Вече успяхме да видим какъв крал ще стане Славен. Какво ще трябва да изтърпим от него, докато детето на Искрен достигне пълнолетие? Не че изобщо очаквам детето да успее да се роди, та камо ли да се качи на престола. — Той замълча за миг, прокашля се и ме погледна сериозно. Вяра стоеше на вратата, сякаш ни вардеше. Продължавах да мълча.
— Ти си човек, когото познаваме, син на човек, когото познавахме. Носиш неговия вид и почти същото име. Имаш също толкова право да се наричаш Пророк, колкото и мнозина, носили короната. — Херцогът отново направи пауза. Чакаше.
Мълчах. Това не ме изкушаваше. Просто щях да го доизслушам. И толкова. Засега той не бе намекнал, че мога да предам своя крал.
Жилав потърси нужните думи, сетне вдигна поглед и срещна очите ми.
— Времената са тежки.
— Така е — съгласих се аз.